В маранята на лятната жътва
Шушнат клоните сякаш вали -
не, не плачат от скръб небесата.
Вятър скита, завлякъл души,
без да дири - съвсем слепешката.
Ще тъжи, ще белее брезата,
щом пътеката в бурен обрасне,
непресъхнала още чешмата
ще пои със ръждясало канче.
Ще си спомня, ще дойда отново,
може пак да засвири ветрецът,
счупен клон да ме драсне неволно,
да ме стопли забравен горещник.
Ще целуна жадувани устни
в маранята на лятната жътва.
И когато докрай се наситя
може би, може би ще си тръгна...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Геновева Симеонова Все права защищены
