В маранята на лятната жътва
Шушнат клоните сякаш вали -
не, не плачат от скръб небесата.
Вятър скита, завлякъл души,
без да дири - съвсем слепешката.
Ще тъжи, ще белее брезата,
щом пътеката в бурен обрасне,
непресъхнала още чешмата
ще пои със ръждясало канче.
Ще си спомня, ще дойда отново,
може пак да засвири ветрецът,
счупен клон да ме драсне неволно,
да ме стопли забравен горещник.
Ще целуна жадувани устни
в маранята на лятната жътва.
И когато докрай се наситя
може би, може би ще си тръгна...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Геновева Симеонова Всички права запазени
