В парка
Небето е смрачено. Ще вали.
A децата в парка играят на големи,
в ролите на нежни майки и бащи,
боядисват къщичките във зелено.
На пейката поседнах, замълчах,
не исках играта да прекъсна,
в зениците им възбудата съзрях,
а в моите... сълза проблясва...
Косите им са мокри, лицата зечервени,
потрепват несвикналите им ръце,
сърцето ми надава вик – поспрете!
Веднъж в живота си човекът е дете.
Когато порастете и вие, като нас,
ще играете на къщи, на доверие,
ще раздавате съвети, във захлас,
под маска на щастливо изражение...
Небето просветля, показа се слънцето,
помилва ведрите им личица,
а те, учудуни от моето присъствие,
продължиха детската си игра...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миночка Митева Все права защищены
Поздрав, Миночка!