Залезът на рухващите ни очи

В последното безлуние,

преди да коленичи мрака,

заточих всичките си надежди

на твоя остров-сърце,

с вещерската си кръв

да напоя тишината –

единственото, което остана,

когато свърши мирозданието.

Армагедоните са всъщност

всекидневни, само че не ги усещаме

с нищожните си човешки сетива.

Безплоден свят,

в който ти се ще

да започнеш всичко отначало,

но няма смисъл,

щом не е останало нищо живо –

нито птици и дървета, нито хора.

Имам шепичка въздух само,

която с теб да си разделим по равно.

Ще пия плахо от твоите шепи

и после мълчешком ще скрия -

все още живия отпечатък на дъха ти

в стъкленицата на спомените си -

сред лилавите пеперудени криле...

на всичките си неродени мечти.

Но ще те помоля да отречеш

меките котешки стъпки на всяка

мъглява мисъл за ново начало,

защото пиринчените остри зъби

на финалното ни саморазрушение,

безвъзвратно се впиват в сърцата

и ги пресушават - до трошливи обвивки...

Нека армагед(ем)оните подпалят

измамната гъвкавост на хоризонтите

и само фините намотки на сенките ни

да се реят над тлеещите пепелища -

най-сетне свободни от оковите

на тягостното ни досегашно несъществуване...