запечатано с...
Изключвам сетивата си за всичко друго,
оставям топлината да ми шепне,
да ме грабне цял.
Поглеждам през прозореца - не вярвам ,
кога ли толкоз сняг е навалял?
Дървета виждам - непрежалили листа и цвят,
снежинки сбират в порив тих,
нехаещи за скучния ни свят.
С воали бели бавно се покриват,
невести тъжни без жених.
На запотеното стъкло рисувам цвете,
и аз не знам дори какво е!
Ръката ми сама се движи,
така си го представям - странно, мое.
До него буква...
А после ги разтапям с топъл дъх,
във капчици се сливат и изчезват бавно.
Не се опитвам да ги спра дори.
Изпращам ги в посока само мен известна,
дали ще стигнат? Може би...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Томан Томанов Все права защищены
Ще пробвам да го оправя
Вече го поправих. Казвах на майка да не ме прави журналистка, че не мога да пиша правилно, ама на! Те такива сме - неграмотници! И преди да прочета писмото ти се светнах.. пък и ти какво четеш чуждите коментари... ааама-ха! 