Изключвам сетивата си за всичко друго,
оставям топлината да ми шепне,
да ме грабне цял.
Поглеждам през прозореца - не вярвам ,
кога ли толкоз сняг е навалял?
Дървета виждам - непрежалили листа и цвят,
снежинки сбират в порив тих,
нехаещи за скучния ни свят.
С воали бели бавно се покриват,
невести тъжни без жених.
На запотеното стъкло рисувам цвете,
и аз не знам дори какво е!
Ръката ми сама се движи,
така си го представям - странно, мое.
До него буква...
А после ги разтапям с топъл дъх,
във капчици се сливат и изчезват бавно.
Не се опитвам да ги спра дори.
Изпращам ги в посока само мен известна,
дали ще стигнат? Може би...
© Томан Томанов Всички права запазени