Отвяват ветровете лист след лист.

 Oголена короната стърчи

на хоризонта тъжно и самотно.

Следят я хиляди очи невидимо

и видимо.Звучи дървото

в песен безнадеждна...

А беше младо, беше и зелено,

с кипящи сокове и пролетни вълнения,

безумно смело пред гръмотевици и урагани.

Роди се, за да покори света,

да бъде дом за птиците и нежност,

и да докосне райската врата.

Но ден след ден, година след година,

то осъзна, че всичко е химера,

заблуда, някаква илюзия...

Това, което търси, не намери,

а  щастието бе слънчевото зайче,

което се показваше и скриваше.

Почувства се измамено, ограбено

и някъде през есента

срещу съдбата възропта.

Със есенните дъждове заплака

и квасеше студената земя

със отчаяние и мрак.

Във всичко виждаше безсмислие и пустота.

 Изправено пред безсърдечна зима,

не знаеше дори дали е живо.