Колко пъти се спущах замислен и тих
на душата по слепите улички тесни
до оная сумрачна светая светих*,
пълна с древни скрижали
и бъдещи песни,
дето някой – невидим, незнаен и строг –
бе вдълбал като в камък в кръвта ми завети
и бе вдигнал олтари на словото-Бог,
и на словото-кръст бе разпънал сърцето.
И в света на разбойници, разпнати с мен,
все умирах и после възкръсвах отново
в непосилния залез на дългия ден ...