20.2 Светът Маяковски – „Природата е сфинкс“

  Прасето забоде копито в най-горния ред на страницата и зачете високо, като се запъваше почти на всяка дума.

  Първа гатанка на Свинска:

  Яйцето – елипса,

  жълтъкът – кръг

  в черупка. Бели се

  от слънчев лък.

                Що е то?

  Отговор: Маяковски, покрит с лед, обикаля по елипса около звездата на Барнард

  – Упс! – изврещя то. – Аз май ви прочетох и отговора! Сори, сори! Това не се зачита! Ще ви прочета друга.

  – Не, чакай! – извика Дун. – Аз знам отговора: Маяковски, покрит с лед, обикаля по елипса около звездата на Барнард. Отгатнах ли?

  – Не е честно! – ядоса се прасчо. – Аз ви го казах. Без да искам! Автоматично и атавистично. Не се брои! Ще ви кажа друга, вместо нея.

  – Брои се и още как! – обади се Джъд. – Имаше ли гатанка? Имаше. Отговорихме ли? Отговорихме! Сори, сори!

  – Е, добре де! – каза намръщено Свинскът. – Чета нататък!

  Втора гатанка на Свинска:

  Туй път е – чудо цяло,

  след край един и същи

  започваш отначало,

  назад без да се връщаш.

                        Що е то?

  От…

  Пазачът се запъна, усети се и запуши с копито устата си.

  – Тоя път няма да ви кажа отговора. Няма! Сами се сещайте!

  – Може ли първо да помислим и да го обсъдим?

  – Давайте! – прояви щедрост прасето. – И без туй имам да преписвам молба. Готова ли сте, мадам?

  Маша му подаде листа, изпъстрен с поправки с червено мастило.

  – Уха! – каза зарадвано Свинскът. – Не са много! Очаквах повече. Сега ще го препиша, а ти пак ще го провериш. Щото може пак да сгреша. След петия или шестия път ще съм тип-топ.

  Докато Свинскът пишеше, изплезил език, групичката оживено обсъждаше гатанката.

  – Да не е пак Маяковски? – предположи Дун. – Той се върти в кръг и така повтаря пътя си, без да се връща.

  – Не може да е това – каза Габриел. – Не трябва отговорът да е същият. Но мисля, че си на прав път. Това е нещо подобно – кръг, който се върти? Някой ходи в кръг? Кой ходи в кръг и повтаря непрекъснато пътя си, без да се връща?

  – Времето! – извика Златина. – Или по-скоро това, което го измерва – часовникът. Стрелките обикалят циферблата и стигнат ли до края, започват отначало, без да се връщат.

  – Това е отговорът – каза Габриел. – Браво, Златина!

  – Не беше трудно – каза скромно девойката. – Вие подготвихте почвата. Аз само направих извода. Беше очевидно. Още повече, чу тук на всяка крачка се сблъскваме с часовници. Буквално бъка от тях!

  – Още нищо не си видяла, маце! – измърмори тихо Свинскът, а после още по-усърдно продължи да пише.

  – Готови сме с отговора! – каза Габриел. – Смятаме, че това е часовникът със стрелките.

  – Апофис да те вземе! – изруга звучно Свинскът, защото беше катурнал мастилницата и в средата на молбата му сега се мъдреше огромно тъмносиньо петно. – Аз не на вас! Моля ви се, отговорът ви е правилен. Поздравления!

  Той запляска радостно с копита, а лицето му беше цялото изплескано с мастило.

  – Добре! Следващата гатанка!

  Трета гатанка на Свинска:

  Кое е нещото, сега кажи:

  на четири от сутринта пълзи,

  на два изправя се по пладне,

  върви на три по залез – да не падне.

  – Имате време до следващото разливане на мастило. Кодоша се бе!

  – Това ли е третата гатанка? – попита невярващо Дун. – Ама нея я знаят и в детската градина! Свил си я от земния Сфинкс.

  – Не съм я свил! – изфуча сърдито пазителят на вратата към Кукя. – Наследих я. От оня братчед. Какво да правя, като ме назначиха с връзки? Нямам талант за тая работа. Нито мога да измислям гатанки, нито да пиша поезия. Казах на Косила – никакви стихотворения, ама тя – не, ще се научиш. Ами научих се – в границите на собственото си бездарие.

  – И ти ли, Бруте! – възкликна съчувствено Дун. – И аз по едно време бях станал ковач. Трудоемка и неблагодарна работа. И изисква не само сила, която аз нямам, но и талант. Ех! – махна с ръка той и се ухили.

  – Не съм Брут! – обиди се още повече Свинскът. – Ако бях, тая врата щеше да се казва „Гатанките на Брута“. Ама не се казва така. Сега дори няма име. И аз още нямам име. Свинскът, прасето, Съществото, Пазителят не са имена. Кво като оная ги пише с главни букви? Ей ти го доказателството!

  – „Гатанкте на Брут“ – поправи го деликатно Вергилий. – Имената се членуват само в някои езици.

  – А ти откъде знаеш, че на моя не се членуват? Нали всеки тук говори на собствения си език?

  – А всички говорим на езика на Мирабела. На български не се членуват.

  – Да бе! Ами „Ането“ на Ангела Каралийчевия, а? Ами „Мимето“ на Асена Босева?

  – Чакай, чакай – Ането и Мимето са умалителни. Другото е погрешно използване на остарели падежи. Още малко и ще кажеш – на Ангела Меркел. Не може така.

  – Ама ние за какво въобще спорим? – обади се Сивин. – Няма ли да ни пуснете вече? Отговорихме и на трите ви гатанки.

  – На третата не сте – заинати се Свинскът като междувременно продължаваше да преписва. – Само бръщолевихте за някакви детски градини с Мимета и Анета. Хвърляте ми пясък със сняг в очите. Ама номерът няма да мине. Или казвате отговора, или „Сбогом, Кукя!“. Е?

  – Човекът! – извикаха всички в един глас и Свинскът си запуши ушите с ушите. Или по-скоро – запуши си ушните канали с дългите си клепнали уши.

 – По-тихо, по-тихо! – скара им се той. – И?

  – Какво „И?“? – попита Дун.

  – Две въпросителни с кавички между тях – това е нещо ново. Много добре! Вашият оригинален принос в областта на синтаксиса.

  – На пунктуацията – поправи го Габриел.

  – Както и да е! Казах ви, че съм бездарен. Но непременно ще използвам конструкцията ви. Момент, да си запиша на сигурно място. Виждате в чекмеджето ми какво Вавилонско стълпотворение е!

  Той бръкна в мастилницата и извади оттам една умряла мастилена земеровка. Захвърли я небрежно настрани, обърна мастилницата с дъното нагоре и разля последното останало мастило. После си свали кожуха и започна да ровичка под необичайно хилавата си подмишница

  – Мама Свинящна ми уши джоб на кожата – обясни той. – Под мишницата е, за да не се изсулят нещата от него, когато тренирам салтомортале, което никога не правя. Но тя е много притеснителна и все се застрахова. Земеровките живеят под пода, но понякога излизат и се пъхат в мастилницата ми, когато ожаднеят. Всичкото ми мастило изпиха. Мирабела трябваше да ги кръсти мастилопийки. И перата ми изгризаха гризоперки такива! А, ето!

  Той измъкна изпод мишницата си едно ново изгризано паче перо без перушина, а само с дръжка и една препълнена мастилница с форма на черно човече в златисти шалвари, натопи перото и написа на обширния си, жълт като папирус корем: „Какво „И?“?" Новата препълнена мастилница сияеше в локвата от мастило, а черното човече се усмихваше весело.

  – Малко бодеше на кавичките и на точката на въпросителния знак, но мисля, че стана добре – даже прибавих още кавички. Супер!

  – Тая мастилница ми изглежда позната. Изгризаното перо – също – усъмни се Дун. – Сетих се! Свил си ги от Пушкин! Той обича да си гризе перата. А мастилницата е шик – няма как да я сбъркам.

  – Виж, тук позна! Издебнах Пушкин един път, когато не гледаше, и я свих от секретера му. Не стига, че има писалище на френски, ами отгоре на всичко там държи и мастилница арапче! Ха! Обаче той заподозря нещо и повече не ме кани на вечеринките си с шаради. Нека! Само да ми дойде тук, ще му дръпна такава гатанка, че ще си изпоти бакенбардите. Стига да мога да я измисля!

  Свинскът се замисли дълбоко. Маша стана от стола си и каза нерешително:

  – Ами ние да тръгваме? Аз съм поправила всичко и преписах молбата ви на чисто. Вие само се подпишете отдолу. Ще я занеса в Канцеларията, веднага щом пристигнем в Седмовръх.

  – Ако пристигнете! – измърмори под дупката на носа си Свинскът и завъртя една свинска опашка в долния десен ъгъл на молбата.

  Тъкмо да излязат, чуха звънко изгрухтяване откъм масата.

  – А аз вече имам име – казвам се Фикс! Мирабела току-що ми го измисли – похвали се прасчо. – Това е старото име на брадчеда Сфинкса, ама няма нищо. Той като не го иска!

  – На братовчеда Сфинкс – поправи го Вергилий. – И тук не се членува, защото е собствено.

  – Знаех си, че е собствено, защото е с главна буква! – зарадва се Фикс. – А вие там, като отидете в Седмовръх, да пратите много поздрави на Неродения от мен. Знаем се ние от отдавна. Като кажете „От Фикс“ и веднага ще се сети. И да не забравите за реставрацията – само двайсет хиляди златни брика – нищо работа. И мастадата да ми стегнат малко – повече не искам!

  – Нищо работа! – измърмори Вергилий. – Виж го ти Фикса му с Фиск!

  – Момент! – засуети се прасето, взе горящата лампа от масата и угаси фитила.

  Тънка струйка дим се проточи към станалия невидим в настъпилия мрак таван. Габриел отвори широко вратата и ивица бледа дневна светлина се втурна в стаята и освети групичката, а мракът се отдръпна към ъглите.

  – Има бонус за първия отговорил – каза Фикс и бутна миниатюрната лампа в ръцете на Златина.

  Тя беше още топла и пушеше и девойката се видя в чудо къде да я дене. Свинскът измъкна отнякъде един омазнен парцал, зави лампата и я пъхна в раницата на гърба ѝ.

  – Но тя не беше първата! Аз бях! – възпротиви се Дун. – Лампата е за мен!

  – Не, не е! – каза Свинскът. – Ти само повтори отговора, който аз ти казах. Това не се брои!

Дун понечи пак да възрази, но Габриел му шътна и той млъкна.

  – Но защо ми е тази лампа? – попита притеснено Златина. – И без това раницата ми е претъпкана. Стана много тежка!

  – Има резба отдолу на столчето – каза Фикс. – Стара е и ценна. Истински антиквариат. Ако се почисти добре, е идеална. Обаче не работи.

  – Но тя току-що светеше! – извика Невянка. – Ти я изгаси!

  – Не! – каза Свинскът. – Не в тоя смисъл. Можете да я ползвате като осветително тяло, както и за декоративни цели. Можете и да я продадете на Пазара на вещиците в Зайча сянка, ще ѝ вземете доста добра цена. Но не ви съветвам да го правите. Защото това е лампата на Аладин, която изпълнява желания. Като жезъла на оня Чун Ван, само че наистина. Поне го е правила преди. Както вече казах, сега не работи. Но кой знае…

  – Онази лампа? – не повярва Дун. – От пещерата?

  – Тъкмо тя! – кимна Свинскът. – Затова я дадох на нея. На плагиатори лампи не се полагат.

  – Не мисля, че е толкова тъп, на колкото се прави! – каза Дун, след като мастадата беше останала далече зад тях.

  – Въобще не е! – съгласи се Вергилий. – Веднъж нещо беше станал накриво и такава гатанка ми скрои, че ми отели вола, дето го нямам. Тръсна ми един лист с нарисувани Стълби на Пенроуз и ми вика: „Казвай как става номерът!“. Гледам ги аз оттук, гледам ги оттам – не вдявам. „Назад!“, вика. „Ще се върнеш, като зацепиш отговора“. Три дни скитах из блатата на Гуролен, докато „зацепя“. Било „промяна в перспективата“. През това време аверите от вечеринката в Мрачната таверна в Некрополис изпили всичкия сок от свещеното дърво Зокум, изпели всичкото караоке в съпровод на адска тамбура и на мен ми остана само да вия като горска улулица, за да не се посрамя.

  – Според мен беланчетата архитекти са допринесли за неочакваното прозрение, което е получил в блатата, но да не му придиряме много – прошепна Дун на Джъд и се изкиска.

  Вергилий обаче го чу, нацупи се и мълча обидено, чак докато навлязоха в тунела, минаващ под Костницата и извеждащ на пътя за Некрополис. Сега от двете страни на пътя преминаваха с бясна скорост големи и малки пирамиди, могили, долмени и заснежени гробищни паркове – с безкрайни редици от надгробни паметници, каквито имаше из цялата територия на страната Кукя и където пълноправна господарка беше Смъртта.

(Следва)

  Критиците Тютюлка и Лъчезор

  – Абе, какво става там с тия главни букви? Ту собствени, ту несобствени, тоест чужди…

  – Каквото и с кавичките.

  – Тоест?

  – Тоест, нищо!

  – Е, то и нищото е нещо, когато не става. Щото „не ставам“ е глагол, а глаголът означава действие. А действието не е нищо, а е нещо, което, апропо, и трябваше да докажем.

  – Пробутваш ми ти тук пак някакви свински парадокси, ама нейсе!

  – Хи-хи!