АЗ СЪМ ДЖЕНДЪР

Аз може да съм много прост, ама има и по-прости от мен. Сега, не мога да разбера що всички са скочили срещу тая Инстанбулска конвенция и вият срещу нея като вуци срещу Луната. Недейте така първосигнално, бе хора! Помислете първо! Преспете с Конвенцията под главата, па тогава се изказвайте по въпроса. Аз също щях да направя тази грешка, щото си викам: абе, нещо случи ли се в Инстанбул, винаги може да има я задна мисъл, я цвете в задния двор, я... абе, сещате се какво искам да кажа. Ама после седнах с една бутилка ракия, шопска салата и новите ми очила и я прочетох. И като я прочетох, в първия момент нищо не разбрах, то няма и как да се разбере, но някъде към четвъртата ракия нещата се наместиха като кубчето на Рубик. Открих третия пол. Първоначално помислих, че съм много пиян. Ама после си викам „От четири ракии“ – изключено. Оказа се, че аз дълбоко съм се заблуждавал цял живот. Не било важно какъв си се родил – мъж или жена, а как се чувстваш. Може да си се родил мъж, па да се чувстваш жена и обратното. Това добре. С дебело парче суджук и чаша ракия го преглътнах някак си, но си викам; ако се чувствам говедо, както жената галено ме нарича, значи ли това, че съм говедо и под закрилата на кой закон попадам? Явно при това положение Инстанбулската конвенция не може да ми помогне и директно попадам в приложното поле на Закона за закрила на животните. Обаче пък там за говеда изобщо не става въпрос, така че си оставам без никаква закрила. Ама това са бели кахъри дето се вика. Важното е, че веднага ми светна как тази конвенция е писана в наша полза и само аз съм разбрал това, а другите грачат като гарвани срещу нея. Тяхна си работа. Мен това не ме засяга, а реших веднага да претворя думите в дела.

На другия ден отивам на работа и още от вратата шефът ме подхваща:

– Днес – вика – трябва да разтовариш вагон с цимент. Работата е спешна.

– Днес няма как да стане, Шефе. Днес аз се чувствам жена и не мога да вдигам тежко.

Оня изгуби говор и картина за една минута. Гледа ме и мига с очи, сякаш току-що съм му казал, че Лепа Брена му идва на гости. Най-накрая се окопити и ми вика:

–  К’ви ги дробиш ти, бре? На к’ъв ми се правиш? Да не си препил снощи?

Малии, много въпроси. Много нещо. По това го разбрах, че е в голям шок. Така съм го виждал само когато жена му каза, че градушка е унищожила реколтата им с домати в градината.

– Не съм, Шефе. – отвърнах – Ама днес аз съм жена. Ти щеше ли да караш една жена да ти пренася цимент?

– Да не съм луд.

– Ето, видя ли? Не си луд, така че аз цимент няма да нося. Сега отивам в кафенето да му сръбна едно кафенце и ако имаш подходяща работа за мен, свиркай.

– Ще пиеш кафе, ама у дома си. Сега си взимай багажлъка и изчезвай от обекта ми. Уволнен си. Пияница ниедна.

– Ааа, не така, Шефе. Първо звънни на адвоката си и го питай за Инстанбулската конвенция, а после ела и ми се извини, че мога много ядове да ти създам. – рекох и се запътих към кафенето спокоен като египетски Сфинкс.

След няма и двадесет минути Шефа идва при мен и вика:

– Кольо, прав си, мама му стара! Не моа те карам да мъкнеш цимент, щом се чувстваш жена.

– Е, аз к’во ти говоря, бе човек, па ти ми скачаш, като че се познаваме от вчера. А, бегай сега си гледай работата и като ми намериш нещо подходящо за вършене, се обади!

И така. Цял ден жулихме табла с Цеко Кьоравото, та вечерта се прибирам у нас свеж като градинска краставица. Там обаче изненада. Ни салата направена, ни ракия наточена, ни маса сложена. Жената седи пред телевизора и си гледа някакъв сериал. Такова чудо не се е случвало откак сме женени. Има-няма десет години.

– К,во става, бе? – питам в потрес аз – Да не се е случило нещо? Що не е сложена масата?

– Защото днес, Кольо, аз се чувствам мъж, така че маса йок.

Ти да видиш! Тази заблудена душа и тя чела Конвенцията, па и я разбрала. Само че не като бачо си Кольо. Има още много да учи тя.

– Конвенцията ли чете, Милке? – питам кротко.

– Четох я, Кольо. – репчи ми се тя.

– А внимателно ли я чете?

– Повече от внимателно, Кольо. – отвръща със самодоволство в гласа.

Ей цялата работа и е такава на моята жена. Чела, чела, ама не дочела. И с Мефистофелска усмивка леко я плъзгам по наклонената плоскост:

– А чете ли заглавието?

– Ти па, Кольо! Прочетох го, разбира се. – отвръща ми и се смее.

– Е, като го прочете, не вдяна ли, че тя е за насилието срещу жените.

– Е, че как! Разбира се, че е срещу насилието върху жените.

– Това добре – отвръщам – Ама ти сега нали си мъж?

– Ами мъж съм, разбира се, така че маси не слагам.

И ми се усмихва нагло.

Горката тя! Нищо не е разбрала още. В този момент ми заприлича на заблудена антилопа, която не знае, че лъвът я дебне зад близкото дърво.

– Ами за защита на мъжете от насилие в тази Конвенция нищо не се говори, така че бегай да правиш салата и слагай ракията, че главичката щи скъсам и никой копче не мое да ми каже. – и добавих със зловеща усмивка – мъжо мой.

С упоритостта на пернишки миньор истината си проби път до мозъка ѝ и свали усмивката от лицето ѝ като непотребна завеса. После скочи пъргаво и се запъти към кухнята с примирението на осъден на смърт, а аз се настаних на дивана и си пуснах спортния канал.

На другия ден, когато отидох на работа, Шефа ми каза, че съм му безполезен като жена и ме направи надзорник на обекта, та да не му спъвам работата.

Та така, братя и сестри, би джендъри, транс джендъри, джендър променливи, джендър всякакви, аз съм с вас и гласувам за Инстанбулската конвенция с две ръце. Тя промени живота ми към по-добро. Дай Боже всекиму!