Пук. И последния розов балон се спука. Остатъците от него се пръснаха на около по тротоара. Сега в ръката й останаха само шарените панделки. с които беше завързала снопа балони.
А те бяха толкова много.. и толкова шарени. Сини, бели, зелени, червени, розови, вълти... Бяха накарали толкова много хора днес да се усмихнат. Но дали се усмихваха на тях или на нея, когато виждаха щастливото й лице? Тя беше преминала през целия град, за да стигне до тук, беше развеселила толкова много минувачи, беше накарала толкова много деца да заподскачат. Уж беше сама, а сякаш с нея вървеше цяла тълпа с разноцветни костюми. Балоните. Те може би дори не бяха нужни, защото тя сама озаряваше всичко наоколо. Сивите улици грейнаха когато вървеше по тях, а когато задмина, отново станаха тъжни и самотни. Никой друг човек наоколо не предизвикваше толкова много положителни емоции у другите, колкото тя. Сякаш можеше да усмихне и най-тъжния човек само със сиянието си.
Тя беше най-обикновено момиче, но деня не беше о ...