Пук. И последния розов балон се спука. Остатъците от него се пръснаха на около по тротоара. Сега в ръката й останаха само шарените панделки. с които беше завързала снопа балони.

А те бяха толкова много.. и толкова шарени. Сини, бели, зелени, червени, розови, вълти... Бяха накарали толкова много хора днес да се усмихнат. Но дали се усмихваха на тях или на нея, когато виждаха щастливото й лице? Тя беше преминала през целия град, за да стигне до тук, беше развеселила толкова много минувачи, беше накарала толкова много деца да заподскачат. Уж беше сама, а сякаш с нея вървеше цяла тълпа с разноцветни костюми. Балоните. Те може би дори не бяха нужни, защото тя сама озаряваше всичко наоколо. Сивите улици грейнаха когато вървеше по тях, а когато задмина, отново станаха тъжни и самотни. Никой друг човек наоколо не предизвикваше толкова много положителни емоции у другите, колкото тя. Сякаш можеше да усмихне и най-тъжния човек само със сиянието си.

Тя беше най-обикновено момиче, но деня не беше обикновен. Беше рождения й ден, денят в годината, който чакаше с най-голямо нетърпение. Искаше този ден да прекара с най-специалния за нея човек. Той й беше най-добър приятел. С него споделяше абсолютно всичко, освен най-важното. Беше влюбена в него до полуда. И сега на рождения й ден, всички други подаръци оставаха на заден план, сравнени със срещата им. Беше й обещал още преди седмици да са заедно днес. А тя се надяваше на това обещание от месеци.

Пристигна точно на време на посоченото място. Седна на пейката и зачака. Балоните се поклащаха нежно от вятъра и я дърпаха лекичко по ръката. Всичко около нея грееше. Дърветата сякаш бяха цъфнали, макар и да беше есен. Сякаш светът на мечтите беше излязъл от главата й и я беше заобиколил. Тя си представяше как момчето й ще дойде, ще я прегърне, ще й честити и ще прекарат един страхотен ден заедно.

            Когато след половин час той не се появи, тя му се обади. Той звучеше някак си странно, около него се чуваха музика и гласовете на много хора. Обясни, че е много зает и не може да дойде. Тя беше готова да приеме извинението му, да му прости, когато чу гласа женски глас. „Мило, затвори телефона, който и да е, ще почака”. Този глас не можеше да сбърка никога! Той й беше обещал, беше забравил рождения й ден, беше я излъгал, за да бъде с приятелката си! Тази, която можеше да види по всяко друго време. Тази, която не държеше на него дори на половина колкото нея….

            Да… щеше да е твърде хубаво, за да е истина. За пореден път всичко остана само в мечтите й. Тя стана от пейката и започна да пука балоните. По един за всяка седмица, която беше прекарала в надежди, по един за всяка нейна пропиляна мисъл, по един за всяка сълза, която беше потекла по очите й.

            Пук. И последният балон се спука.

7-12-2008

Защото ми се пишеше.

отличен в литературния конкурс "Искри"