Картината над леглото и оживя.Малкото момиченце спеше,докато розата я наблюдаваше с несъществуващите си очи.Ивет леко трепна.Клепачите и трептяха безумно.Тя сънуваше.
   Сънуваше най-прекрасния сън.Сънуваше майка си.
   -Ивет,Ивет...
   Ивет се затича,но изведнъж всичко изчезна.Майка и отдавна я няма,та тя почина преди години!Сега Ивет бе сама.Жива бе само розата...

   Някога Ивет,като всички малки момиченца,бе преизпълнена с живот.Сили и вдъхваше най-близкият и човек,най-добрият приятел-майка и.
   -Имам едно сладко ангелче...
   -...и това си ти!Обичам те,мамо!
   -И аз те обичам!Ангели на възглавницата ти,миличка!-и я целуваше нежно по челото.
   Ивет обожаваше да наблюдава майка си.Как разресва косата си,как пее,но най-много обичаше да я гледа,докато рисува.
    Отдавна довършваше големия си шедьовър.Черната роза.Безспорно най-завладяващото нещо,което може да видите.
   -Черна,като косата ти.Когато е готова,ще я закачим над леглото ти.
   -Когато порасна ще стана художничка,също като теб!
   Но така и не стана...

   Ивет пак се събуди разплакана.
   -Мамо,къде си?-крещеше тя.
   Тогава я видя.Розата трептеше,сякаш очакваше нещо.Сякаш викаше детската ръка,която вече плавно се протягаше.Но нали е само картина?
   -Мама ми я праща!Имам едно сладко ангелче...-пророниха алените устни и...
   Ивет притисна най-острия шип на розата към ръката си.Бликналата кръв обагри цветът.Очите и се навлажниха,но тя се усмихваше.Отметна косата си и погледна нагоре.Не можеше да сдържи сълзите си повече.Те бликнаха като чисти потоци,задържани от огромен бент.Но не,те не бяха от болка,а от щастие.Детето бе сигурно,че вече вижда светлината.
   -...и това си ти!-каза нежен глас и малкият земен ангел падна безжизнен на земята с розата в ръка.Бледото и лице бе усмихнато.Струйка кръв потече от устата и,а една чиста,перфектна капка падна върху вече аленочервения цвят на розата.