Ставах винаги в четири... Тогава, когато целият свят бе заровил носа си във възглавницата. Подгряваха ме поне час, преди голямата работа... Цял ден щях да обикалям града и да дишам праха на живота... Колко чист бе светът, когато се събуждаше... Птичките чуруликаха, слънцето погалваше уморените къщи, като майчина милувка...
Ето и първата ми спирка... Втората, третата, десетата... Всеки ден в мен влизаха хора и независимо от това, къде бяха тръгнали, не преставаха да ме оплюват, да ме цапат, да ме блъскат и въпреки това пак да имат нужда от мен... Е, имаше и такива, на чиито лица виждах усмивки, радост, смях... Те бяха предимно влюбени или просто млади хора, необременени още от истинското лице на живота. Гледах ги скептично с единия край на окото си и се връщах отново и отново, сякаш да се уверя, че ги има...
Толкова много хора, толкова много хора минаваха през мен, всеки ден, толкова години... Хора. Толкова различни, а всъщност еднакви до болка. Счупиха стъклата ми... Вече не виждах, ка ...