Чернова

 Ставах винаги в четири... Тогава, когато целият свят бе заровил носа си във възглавницата. Подгряваха ме поне час, преди голямата работа... Цял ден щях да обикалям града и да дишам праха на живота... Колко чист бе светът, когато се събуждаше... Птичките чуруликаха, слънцето погалваше уморените къщи, като майчина милувка...

Ето и първата ми спирка... Втората, третата, десетата... Всеки ден в мен влизаха хора и независимо от това, къде бяха тръгнали, не преставаха да ме оплюват, да ме цапат, да ме блъскат и въпреки това пак да имат нужда от мен... Е, имаше и такива, на чиито лица виждах усмивки, радост, смях... Те бяха предимно влюбени или просто млади хора, необременени още от истинското лице на живота. Гледах ги скептично с единия край на окото си и се връщах отново и отново, сякаш да се уверя, че ги има...

Толкова много хора, толкова много хора минаваха през мен, всеки ден, толкова години... Хора. Толкова различни, а всъщност еднакви до болка. Счупиха стъклата ми... Вече не виждах, както преди, когато бях по-млад... Блъснаха ме. Бях в ремонт един месец. Цялото ми тяло беше смачкано, като прочетен вестник.

Веднъж няколко пияни тийнейджъри изпочупиха всичко в мен, рязаха, огъваха, тъпчеха... Но и от това се оправих. Лошото дойде, когато моторът се развали. Не искаше да работи повече. Умори се. Нямаше никакво желание да бъде поправен. И все пак го оправиха. Казаха, че щял да изкара още няколко месеца... Мамка им, защо не ме оставят на мира?! Да ме изхвърлят в моргата... Там ми е мястото. Но не! Те искат още и още, и още! Докога?! Докато стане нещо лошо на пътя, тогава ще търсят под вола теле, но никога няма да се погледнат в огледалото... Тъжен съм. Много съм тъжен. Тъжен и стар. Сам съм. Сам, сред хиляди хора...

А искам да съм сам. Искам. Колко мръсен е светът, когато денят свършваше... Птичките се прибираха по гнездата си... Слънцето обличаше розовата си нощница и се приготвяше за сън... Само хората отново жужаха с усти, не спираха да замърсяват дъха ми... с лошотия и егоизъм... Колко болка има по света, Господи?! Колкото болка, толкова и простотия...

Кой ражда болката, Господи?! Погледнете в огледалото... Прибраха ме в гаража. Най-после ще остана сам, поне за няколко часа... Сам в тъгата си, в умората си... И този път ще приспя болката някак си... Ще си почина. Нощта ще ме гушне, ще ме стопли от студ и аз ще потъна в нищото в блаженство...

Тъкмо се бях унесъл в мечти, когато чух познат шум... а после и спирачки. До мен паркира още един, като мен. После втори, трети, пети... Гаражът се напълни целия. Не можех да повярам. Не, това не е истина! Нямаше да бъда сам, по дяволите! Фаровете ми се замъглиха. Не, нямаше мъгла... Не валеше и дъжд, мамка му! А от очите ми избягаха сто хиляди сълзи, сякаш държани в затвор... Полудях! Моторът ми заръмжа... Огледах се отново. Навсякъде беше пълно, навсякъде... Но не само в гаража, а и извън него... По улиците, по всяко свободно място, бяха паркирали стотици, хиляди, като мен... Гледаха ме, а не ме виждаха...

Зад очите им нямаше нищо... Тъгата беше им взела достатъчно...

Върнах се в себе си...

И се замислих...

Кое беше по-гадно, мамка му?!

Да съм сам и тъжен или сам и тъжен сред всички сами и тъжни автобуси..

https://www.youtube.com/watch?v=uJls9qHed2Q

Кой ражда болката /Лили Иванова