Цикълът здраве-болест. Яворов

П. Славейков е като брат на Яворов – „по-стар“ / от друга страна – „кръстник“ на Яворов/… Двамата наследници на Ботев и Вазов творят почти по едно и също време… Относно творческите личности – и при двамата съществува болест. При П. Славейков тя е в „началото“, а при Яворов – в края. При П. Славейков физическата болест е предпоставка за психическо /и „лирическо“/ здраве, а при Яворов физическото е последвано от психическа /и „лирическа“/ болест, а в крайна сметка – от физическо накърняване, ослепяване, самоубийство…

П. Славейков преодолява страданието, премълчава, потиска вика на своето „аз“, а Яворов се стреми към страданието, мощно изразява себе си, вика: „Аз страдам!“… Славейков се стреми към „излизане навън“, към хармонично единение със света, към обективност… Яворов „се движи“ към затваряне в себе си, към откъсване от света, към субективност… И двамата са в един „кръг“, цикъл… При Славейков „делото“ поражда словото, а при Яворов – обратното…

Личната поезия повтаря преди себе си /преди да стане подчертано лична, ярко индивидуална/ „общата“ поезия – етапите, „възрастите“ на националната /и на световната/ поезия. Това „повторение“ може да бъде премълчано или непубликувано… В първите си поетически опити Яворов подражава на „първите стихотворци“, на Ботев, на Вазов /най-вече/ – за да усвои словото на предходниците / вж. стихотворенията „Напред!...“, „На родоските заточеници“, „В тъмницата“, „Пред тъмничний зид“…/

По-късно поетът изоставя тези стихотворения, не ги включва в стихосбирките си. Всъщност те са стихотворения на П. Крачолов. Същинското начало на Яворовата поезия е „когато П. Крачолов става Яворов“ – при публикуването на лирическата поема „Калиопа“ в сп. „Мисъл“… Това е значим факт, събитие в българския литературен живот тогава… Друга възможност за определяне началото на творческия път е първата стихосбирка. Още с първата си стихосбирка /“Стихотворения“, 1901 г./ Яворов изразява мощно своята поетическа същност… Силен е и финалът – последната стихосбирка „Подир сенките на облаците“ /1910, с поправки – 1914 г./. Тя е синтез и обобщение – включва и стихотворения от първата стихосбирка, и стихотворения от „Безсъници /1907 г./… За последна конкретна проява на Яворов в поезията може да се приеме поместения в края на последната стихосбирка цикъл „Царици на нощта“ – несъвършен и недовършен. Той е знак за угасване, за залез на творческата личност. Това показва, че Поезията е над Поета. След като поетът се осъществи в Поезията, той й става „излишен“ /може млад да загине, да се самоубие/…

В началото, а и по-късно, Яворов се стреми да прилича на Ботев, до повтори Ботевото слово /и дело/… Например в „Арменци“ /1900г./ са хармонично съчетани Вазовата песенност, приповдигнатост, патетичност и Ботевият „емигрантски“ дух, духът на свободолюбие и трагичност. Съществуват и конкретни словесни връзки с Ботевите „На прощаване“ и „В механата“:
немили-недраги в далека чужбина,

един – в механата – открит им е път…

Относно „Нощ“ П. Славейков пише: /в предговора към „Стихотворения“ на Яворов – 1904 г./: „Ако г. Яворов, в по-нататъшното си развитие излезе победител из борбата, която ни рисува в „Нощ“ /стр. 67/, в неговото лице ще имаме един наследник на Ботева, на онези елементи от неговата поезия, в които поетът-воевода се явява изразител на националния дух.“ / цит. По Яворов, Събрани съчинения, т. , С., 1977 г., с. 392/. П. Славейков, навярно поради своята оптимистична нагласа, смята за възможно Яворов да „излезе победител“ от тая борба. В текста на „Нощ“ обаче липсват основания за такъв изход. В стихотворението няма равнопоставеност на двете сили – тъмното се налага над светлото, болното потиска /и завладява/ здравото… Пътят води към върха– самотата. И към гроба… Светлото е в миналото, а тъмното – в настоящето и в бъдещето /фъртуната „фучи, пророчествува сякаш, че тъй ще бъде и докрай“/…. Ситуация, състояние, които се повтарят: „все тая нощ! – все тоя сън.“… В „Нощ“ е разкрита невъзможността да се повтори Ботевото слово. Или – да се повтори, но с друг, с обратен знак. Лирическият субект в „Нощ“ лежи, но не „там, на Балкана“, а „между тия оголени стени“ /пространството е стеснено, приземено, демитологизирано/. Сърцето няма да „млъкне“, а „ще пукне – бий“. Личността ще умре, но не „за правда и за свобода“ – не в героичен и обществен, а в екзистенциално-индивидуалистичен план. И ще потъне в забрава. – Няма „да помнят, мене да търсят“, а „сестри и братя/ разпръснат щат се по света,/ забрави щат ме“… В космоса на Ботевата лирика има здрави семейно-родови връзки – с майка, баща и братя, с народ и родина /има комуникативност, общителност – дори с „глупци неразбрани“, с „идиоти“…/. В „Нощ“ тези връзки са разкъсани… Личността се е отчуждила. Завладяна е от „невярна болест“. Изгубени са жизнеността и здравето – в „Калиопа“ и др., извиращи от фолклорното и природното. Те ще се възвръщат рядко и частично – например в част от Яворовата любовна лирика, – за да бъдат пак атакувани, потискани от болестта… „Нощ“ – „Угасна слънце“… Яворов е станал поет-ботевоборец. С „Нощ“ Яворов сякаш се откъсва от българската традиция и сам става традиция, поставя „ново“ начало – в началото на века /1901 г./.

Личността обръща поглед към себе си. И всичко е в нея – родината, любовта, злото, страданието, животът… Отчуждена от света, не й остава нищо друго, освен да се опита да го побере в себе си… Яворов – да „повтори“ /да продължи/ Ботевото слово в полето на индивидуализма. – Това е движение от общественото и народностното към личностното, индивидуалистичното, движение към модернизма… Ботев – Вазов – П. Славейков – Яворов образуват своеобразен цикъл в българската поезия…

Предпоставките за горепосоченото движение са още в лириката на Ботев – мощното присъствие на Ботевата личност сякаш предопределя индивидуализма. Според М. Младенов /Хр. Ботев. Нови изследвания, С., 1990 г./ Ботев е модерен поет, предвестник на българския индивидуализъм и символизъм /особено с „Обесването на Васил Левски“/… Неслучайно Яворов в своя философско-поетически дневник, след като нарича Ботев „един ясновидец“ и „един Гений“, цитира началната строфа от „Моята молитва“:

О, мой боже, прави Боже!
Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже –

мен в сърцето и в душата…

Всеки следващ поет ще смята предходника си за недостатъчно съвременен или модерен… Вазов ще забележи, че в патриотичната поезия на Ботев можело да се види „патриота“, но не и „человека“…Кръгът „Мисъл“ пък ще обяви Вазов за „стар“… Така се изтъква различното и себеутвърждаващото, а не се вижда общото, подобното…

В „Поет и вдъхновение“ Вазов пише:

Отечество! Тез думи

за мен са сенки или глуми…

Аз търся нови идеали.

Към „нови идеали“ ще се стремят и П. Славейков, Яворов – за да продължат Вазовото слово…

В Ековете“ на Вазов:

… аз не намерих никой път

душа – душа си да излея/…/,

Душа да любя – да ме люби…

Така и Яворов:

Тъжно ми е. И да има

гърди – гърди си да притисна,

сърце, що с моето съгласно

да бий и чезне!... /“Нощ“/

Вазов /в стихосбирката „Звукове“ – 1893 г./ изповядва:

Два ангела има у мене

различни по сила, наглед:

единий се казва съмненье,

а другий – безумен полет…

И у Яворов има „две души“: „душата на ангел и демон“…

Това, което е загатнато, което се намира в „периферията“ на Вазовата поезия, става „център“, същност в поезията на Яворов…

В лириката на Яворов има немалко цикли, циклични стихотворения. Няма да ги повтарям. Ще се спра обаче на стихотворението „Нирвана“ /1909 г./ – връх в символистичната поезия на Яворов:

НИРВАНА

Б. Пеневу

Спят вечните води, безбрежните води - бездънни,
но в тях се не оглеждат небесата звездни,
         и бродим ний наоколо безсънни,
         и тръпнем пред безмълвните им бездни.

Спят вечните води, бездънните води - безбрежни,
над тях се не навеждат хоризонти мрачни...
         И впиваме ний поглед безнадеждни,
         и тръпнем пред догадките си здрачни.

Предвечните води, всевечните води - кристални,
бездънни и безбрежни, призивно прохладни...
         Но страх ни е да пием, нас - страдални,
         безсънни, безнадеждни, знойно жадни.

Последователно, паралелно във всяка строфа е налице противопоставяне /теза-антитеза/: между природното състояние на покой /смъртта/ и духовното състояние на безпокойство /животът/. Това състояние се повтаря: водите са „вечни“, а „бродим ний наоколо безсънни“…

Съществуват редица звукописни повторения: на гласни /ъ, е, а/, на съгласни и група съгласни /з, ж, ч, с, н, зд, жд, стр/, на представката без-…

Словото в „Нирвана“ е лаконично, пестеливо използвано. Повтарят се думи с еднакво или с подобно значение. Ето – „ключовата дума „води“ се среща по два пъти в първите стихове на всяка строфа, „закована“ на едно и също място. Относително постоянни, леко раздвижени са обкръжаващите я думи. Със значение на „покой“ са думите „спят“ и „вечните“. В контраст на „спят“ – „безсънни“ /състоянието на лирическия субект/. Контраст се образува и между самите характеристики на „водите“. От една страна – „бездънни“ и „безбрежни“ /с отрицателна знаковост/. От друга – „кристални“ и „призивно прохладни“ /с положителна знаковост/. Но тази положителност е сякаш илюзорна. Състоянието на бездънност и безбрежност на водите съответства на безсънността и безнадеждността на лирическия субект… С отрицателен знак са и думите „безмълвните“, „бездни“, отнасящи се до водите. Оттук и страха, пред тях – „Но страх ни е да пием, нас – страдални…“, – който възпира утоляването на жаждата…

Повторяемостта и еднородността в „Нирвана“ оформят затворен кръг – безизходност… Стихотворение, от което не може да се излезе, което е съвършено затворено в себе си… Ако има освобождение от страданието – Нирвана, – то е скрито в тихия лъх на лиризма, в тихото смирение, във вечността на Словото – и отвъд него. Където няма нито земно слово, нито небесно мълчание – там е Нирвана… Път към смъртта – където няма нито здраве, нито болест…

Знаем, че лирическото слово на Яворов е пророческо. То е стремеж към любов, страдание, смърт – и те се сбъдват. Яворов се вижда в смъртта и отвъд нея /в „Нощ“, „Зов“, „Предчувствие“, „Смъртта“, „Ще дойдеш ти“, „Въздишка“…/, вижда смъртта в настоящия живот /“Маска“/. И сякаш предчувства връзката между жената и своите страдания и смърт:

Душата ми, жена, душата ми бе храм

На смелите мечти и светли вдъхновения.

Проклет часа, когато те въведох там!

/Проклятие“ – 1907 г./

Известно е името на жената – Лора, – с която Яворов ще извърви пътя любов–рана /страдание/-смърт:

На смърт е моята душа ранена,

На смърт ранена от любов…

/“Стон“ – 1906 г., озаглавено „На Лора“ през 1914 г./

Другото име на жената /още девойка/ – светлата страна – е Мина. С Лора Яворов продължава пътя, по който е тръгнал с Мина. Мина е идеалът, Лора – действителността. Мина е поезията, Лора – животът /и смъртта/. Пътят на Яворов с Мина също завършва със смърт – смъртта на Мина. А нейната смърт води до края на Яворовата поезия – след 1910 г. Яворов престава да твори поезия. Обожествената Мина – „блага вест“, която не се сбъдва…

Трагичният край на Яворов е предсказан от неговата лирика. Той е „повторение“ на Яворовото слово…

Да се вслушаме и в тази вълшебна „Въздишка“ /1906 г./:

На гаснещия ден прощалните зари

и аромат от рози, покъсани без жал;

на лебед песента, все болен от зори —

душата ми самотна и нейната печал…

Ах, тихата печал на скорошната нощ

и в храсти оголели въздишка на зефир;

широките крила, отпуснати без мощ —

душата вече мъртва — и гробният й мир.

Тук „гаснещият ден“ е символ на живота, а „скорошната нощ“ – на смъртта.

В стихотворението няма ни един глагол – и това внушава покой /“гробен мир“. Ако има движение /едва доловимо/, то е в прехода от едно състояние в друго /подобно/ – от „гаснещия“ живот към „скорошната“ смърт и към настъпилата „вече“ смърт… Същински израз на движение е само оная предсмъртна „въздишка“ – „въздишка на зефир“ – полъх на вятър в „храсти оголели“… Каква дума – въз-дишка! Близка до издъхвам“. Свързана с „душата“ /“самотна“ и „вече мъртва“/. Въздишката излиза от душата и душата /човекът/ умира… „Крилата“ – символ на волното движение – са „отпуснати“, безсилни…

В първата строфа все още има живот. Има „аромат от рози“, но те са „покъсани без жал“… Има и песен, но тя е песен на лебед – „все болен от зори“. „Песента“ е равнозначна на „печал“. А тази „печал“, пренесена отново към обективното /от „душата“ към нощта/, повторена в началото на втората строфа, е тиха. И в това утихване или в тази тишина прозвучава една „въздишка“, с която се затваря цикълът „песен“–„печал“–„тиха печал“–„въздишка“. Този цикъл е разположен в средните четири стиха, а в рамката на началните и последните два стиха – нито звук… Въздишката присъства не само като образ, тя има свое звукоподражателно съответствие, тя е звуково възпроизведена – „Ах…“. Това „Ах“ е център на творбата, то е единственият изразителен елемент /останалото е изобразяване/. То е единственото, което се изтръгва от поета – израз на неговата душа, излизащо от душата му – въз-дишка. Именно след нея поетът разкрива видението на смъртта, изобразява настъпващата смърт и настъпилата смърт…

В цялото стихотворение има плавно, постепенно движение към смъртта – чрез подобността на образните елементи. Освен съответствията вътре в строфите, първата строфа съответства на втората, дори препинателните знаци се повтарят… Това, което си отива /денят, животът/ и това, което идва /нощта, смъртта/, са близки, дели ги само една „въздишка“…

Всеки стих от първата строфа е подобен на съответния си от втората строфа /по значение и по структура/. Най-общо: първите стихове са със значение на „време“ /“На гаснещия ден прощалните зари“ – „Ах, тихата печал на скорошната нощ“/, вторите – със значение на „растителност“, „цветя“ /“и аромат от рози, покъсани без жал“ – „и в храсти оголели въздишка на зефир“/, третите – със значение на животински свят, птици /“на лебед песента, все болен от зори“ – „широките крила, отпуснати без мощ“/ и четвъртите – със значение на човек, душа /“душата ми самотна и нейната печал“ – „душата вече мъртва – и гробният й мир“/. Образува се един поетически космос. Един живот, близък и водещ до смъртта…

Финалът на това огледално и циклично стихотворение е акцент върху „гробния мир“ на „душата“ – към който тя се стреми и който е изход за нея… Тази чудна Яворова „Въздишка“ – тиха печал, съжаление, спокойно смирение спрямо смъртта…

Част от Яворовите стихотворения са път към Яворовата трагедия и смърт – и тази мисъл е повторение на основната мисъл на д-р К. Кръстев в статията му „Орисията на Яворова в неговите песни“ / Д-р Кръстев – Етюди. Критики. Рецензии. С. 1978 г./. В тази статия авторът разкрива дълбоки връзки между някои стихове на Яворов и орисията на поета в последната година от живота му, след самоубийството на Лора. Д-р Кръстев е виждал ослепелия и рухнал поет, чел му е /по молба на Яворов/ негови творби… Оттук – сравнението и „поразителните“ съответствия между стихотворенията и вида, състоянието на поета „сега“. И определянето на тези стихотворения като „ясновидство за нещастието, което го чака“ – „слепец пробуден, сляп от века и навек“ в „Песента на човека“, писано през 1907 г. /с. 355/. Д-р Кръстев отбелязва, че „Може би“ „свършва с няколко стиха като че ли написани в п о с л е д н а т а година от неговия „живот-смърт…“ – „и сляп отдавна! – Може би.“ /с. 356/. А в „Без път“ – „не зная дали ослепях“ /с. 356/… След като цитира друг откъс, знаменитият литературен критик намира, че този откъс е „едно физиологически точно описание на болния поет!“ и открива в „Без път“ съответствия на онова състояние, в което е Яворов „пет-шест години след написване“ на това стихотворение, след смъртта на Лора /с. 357/. Привежда цитат от „Възход“ – „и слепея“ /с. 360/. И в „Пред щастието“ Яворов пророкува – „От блясък аз ще ослепея“… Относно „Угасна слънце“ д-р Кръстьо Кръстев отбелязва, че то „като да е писано в 1914 г.“ /с. 369/ Образът на угасналото слънце се повтаря в „Може би“ и в „Без път“…

В статията „Певец на душевни бездни“ д-р Кръстев цитира Яворовите думи: „Всеки копнее за смърт, само че се бои от нея. Аз най-подир се пребоях , цамбурнах се вътре, но една вълна ме изхвърли навън – за какъв ли ужас, боже мой! – ето тълкуванието, което Яворов даде, когато прочетох тия три куплета от дивната песен“ /с. 369/ – става въпрос за стихотворението „Нирвана“…

И все пак Яворов се „пребоява“ още веднъж и се хвърля – вече безвъзвратно – във „вечните води“. Смъртта – последен индивидуален изход /начин/ за преодоляване на страданието и болестта…

Марин Тачков

ПП : Част от дипломната ми работа „Словото в българската поезия – повторяемост, подобност, цикличност“ /1992 г./