25.10.2025 г., 20:47

Цикълът здраве-болест. Яворов

189 0 2
15 мин за четене

П. Славейков е като брат на Яворов – „по-стар“ / от друга страна – „кръстник“ на Яворов/… Двамата наследници на Ботев и Вазов творят почти по едно и също време… Относно творческите личности – и при двамата съществува болест. При П. Славейков тя е в „началото“, а при Яворов – в края. При П. Славейков физическата болест е предпоставка за психическо /и „лирическо“/ здраве, а при Яворов физическото е последвано от психическа /и „лирическа“/ болест, а в крайна сметка – от физическо накърняване, ослепяване, самоубийство…

П. Славейков преодолява страданието, премълчава, потиска вика на своето „аз“, а Яворов се стреми към страданието, мощно изразява себе си, вика: „Аз страдам!“… Славейков се стреми към „излизане навън“, към хармонично единение със света, към обективност… Яворов „се движи“ към затваряне в себе си, към откъсване от света, към субективност… И двамата са в един „кръг“, цикъл… При Славейков „делото“ поражда словото, а при Яворов – обратното…

Личната поезия повтаря преди себе си /преди да стане подчертано лична, ярко индивидуална/ „общата“ поезия – етапите, „възрастите“ на националната /и на световната/ поезия. Това „повторение“ може да бъде премълчано или непубликувано… В първите си поетически опити Яворов подражава на „първите стихотворци“, на Ботев, на Вазов /най-вече/ – за да усвои словото на предходниците / вж. стихотворенията „Напред!...“, „На родоските заточеници“, „В тъмницата“, „Пред тъмничний зид“…/

По-късно поетът изоставя тези стихотворения, не ги включва в стихосбирките си. Всъщност те са стихотворения на П. Крачолов. Същинското начало на Яворовата поезия е „когато П. Крачолов става Яворов“ – при публикуването на лирическата поема „Калиопа“ в сп. „Мисъл“… Това е значим факт, събитие в българския литературен живот тогава… Друга възможност за определяне началото на творческия път е първата стихосбирка. Още с първата си стихосбирка /“Стихотворения“, 1901 г./ Яворов изразява мощно своята поетическа същност… Силен е и финалът – последната стихосбирка „Подир сенките на облаците“ /1910, с поправки – 1914 г./. Тя е синтез и обобщение – включва и стихотворения от първата стихосбирка, и стихотворения от „Безсъници /1907 г./… За последна конкретна проява на Яворов в поезията може да се приеме поместения в края на последната стихосбирка цикъл „Царици на нощта“ – несъвършен и недовършен. Той е знак за угасване, за залез на творческата личност. Това показва, че Поезията е над Поета. След като поетът се осъществи в Поезията, той й става „излишен“ /може млад да загине, да се самоубие/…

В началото, а и по-късно, Яворов се стреми да прилича на Ботев, до повтори Ботевото слово /и дело/… Например в „Арменци“ /1900г./ са хармонично съчетани Вазовата песенност, приповдигнатост, патетичност и Ботевият „емигрантски“ дух, духът на свободолюбие и трагичност. Съществуват и конкретни словесни връзки с Ботевите „На прощаване“ и „В механата“:
немили-недраги в далека чужбина,

един – в механата – открит им е път…

Относно „Нощ“ П. Славейков пише: /в предговора към „Стихотворения“ на Яворов – 1904 г./: „Ако г. Яворов, в по-нататъшното си развитие излезе победител из борбата, която ни рисува в „Нощ“ /стр. 67/, в неговото лице ще имаме един наследник на Ботева, на онези елементи от неговата поезия, в които поетът-воевода се явява изразител на националния дух.“ / цит. По Яворов, Събрани съчинения, т. , С., 1977 г., с. 392/. П. Славейков, навярно поради своята оптимистична нагласа, смята за възможно Яворов да „излезе победител“ от тая борба. В текста на „Нощ“ обаче липсват основания за такъв изход. В стихотворението няма равнопоставеност на двете сили – тъмното се налага над светлото, болното потиска /и завладява/ здравото… Пътят води към върха– самотата. И към гроба… Светлото е в миналото, а тъмното – в настоящето и в бъдещето /фъртуната „фучи, пророчествува сякаш, че тъй ще бъде и докрай“/…. Ситуация, състояние, които се повтарят: „все тая нощ! – все тоя сън.“… В „Нощ“ е разкрита невъзможността да се повтори Ботевото слово. Или – да се повтори, но с друг, с обратен знак. Лирическият субект в „Нощ“ лежи, но не „там, на Балкана“, а „между тия оголени стени“ /пространството е стеснено, приземено, демитологизирано/. Сърцето няма да „млъкне“, а „ще пукне – бий“. Личността ще умре, но не „за правда и за свобода“ – не в героичен и обществен, а в екзистенциално-индивидуалистичен план. И ще потъне в забрава. – Няма „да помнят, мене да търсят“, а „сестри и братя/ разпръснат щат се по света,/ забрави щат ме“… В космоса на Ботевата лирика има здрави семейно-родови връзки – с майка, баща и братя, с народ и родина /има комуникативност, общителност – дори с „глупци неразбрани“, с „идиоти“…/. В „Нощ“ тези връзки са разкъсани… Личността се е отчуждила. Завладяна е от „невярна болест“. Изгубени са жизнеността и здравето – в „Калиопа“ и др., извиращи от фолклорното и природното. Те ще се възвръщат рядко и частично – например в част от Яворовата любовна лирика, – за да бъдат пак атакувани, потискани от болестта… „Нощ“ – „Угасна слънце“… Яворов е станал поет-ботевоборец. С „Нощ“ Яворов сякаш се откъсва от българската традиция и сам става традиция, поставя „ново“ начало – в началото на века /1901 г./.

Личността обръща поглед към себе си. И всичко е в нея – родината, любовта, злото, страданието, животът… Отчуждена от света, не й остава нищо друго, освен да се опита да го побере в себе си… Яворов – да „повтори“ /да продължи/ Ботевото слово в полето на индивидуализма. – Това е движение от общественото и народностното към личностното, индивидуалистичното, движение към модернизма… Ботев – Вазов – П. Славейков – Яворов образуват своеобразен цикъл в българската поезия…

Предпоставките за горепосоченото движение са още в лириката на Ботев – мощното присъствие на Ботевата личност сякаш предопределя индивидуализма. Според М. Младенов /Хр. Ботев. Нови изследвания, С., 1990 г./ Ботев е модерен поет, предвестник на българския индивидуализъм и символизъм /особено с „Обесването на Васил Левски“/… Неслучайно Яворов в своя философско-поетически дневник, след като нарича Ботев „един ясновидец“ и „един Гений“, цитира началната строфа от „Моята молитва“:

О, мой боже, прави Боже!
Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже –

мен в сърцето и в душата…

Всеки следващ поет ще смята предходника си за недостатъчно съвременен или модерен… Вазов ще забележи, че в патриотичната поезия на Ботев можело да се види „патриота“, но не и „человека“…Кръгът „Мисъл“ пък ще обяви Вазов за „стар“… Така се изтъква различното и себеутвърждаващото, а не се вижда общото, подобното…

В „Поет и вдъхновение“ Вазов пише:

Отечество! Тез думи

за мен са сенки или глуми…

Аз търся нови идеали.

Към „нови идеали“ ще се стремят и П. Славейков, Яворов – за да продължат Вазовото слово…

В Ековете“ на Вазов:

… аз не намерих никой път

душа – душа си да излея/…/,

Душа да любя – да ме люби…

Така и Яворов:

Тъжно ми е. И да има

гърди – гърди си да притисна,

сърце, що с моето съгласно

да бий и чезне!... /“Нощ“/

Вазов /в стихосбирката „Звукове“ – 1893 г./ изповядва:

Два ангела има у мене

различни по сила, наглед:

единий се казва съмненье,

а другий – безумен полет…

И у Яворов има „две души“: „душата на ангел и демон“…

Това, което е загатнато, което се намира в „периферията“ на Вазовата поезия, става „център“, същност в поезията на Яворов…

В лириката на Яворов има немалко цикли, циклични стихотворения. Няма да ги повтарям. Ще се спра обаче на стихотворението „Нирвана“ /1909 г./ – връх в символистичната поезия на Яворов:

НИРВАНА

Б. Пеневу

Спят вечните води, безбрежните води - бездънни,
но в тях се не оглеждат небесата звездни,
         и бродим ний наоколо безсънни,
         и тръпнем пред безмълвните им бездни.

Спят вечните води, бездънните води - безбрежни,
над тях се не навеждат хоризонти мрачни...
         И впиваме ний поглед безнадеждни,
         и тръпнем пред догадките си здрачни.

Предвечните води, всевечните води - кристални,
бездънни и безбрежни, призивно прохладни...
         Но страх ни е да пием, нас - страдални,
         безсънни, безнадеждни, знойно жадни.

Последователно, паралелно във всяка строфа е налице противопоставяне /теза-антитеза/: между природното състояние на покой /смъртта/ и духовното състояние на безпокойство /животът/. Това състояние се повтаря: водите са „вечни“, а „бродим ний наоколо безсънни“…

Съществуват редица звукописни повторения: на гласни /ъ, е, а/, на съгласни и група съгласни /з, ж, ч, с, н, зд, жд, стр/, на представката без-…

Словото в „Нирвана“ е лаконично, пестеливо използвано. Повтарят се думи с еднакво или с подобно значение. Ето – „ключовата дума „води“ се среща по два пъти в първите стихове на всяка строфа, „закована“ на едно и също място. Относително постоянни, леко раздвижени са обкръжаващите я думи. Със значение на „покой“ са думите „спят“ и „вечните“. В контраст на „спят“ – „безсънни“ /състоянието на лирическия субект/. Контраст се образува и между самите характеристики на „водите“. От една страна – „бездънни“ и „безбрежни“ /с отрицателна знаковост/. От друга – „кристални“ и „призивно прохладни“ /с положителна знаковост/. Но тази положителност е сякаш илюзорна. Състоянието на бездънност и безбрежност на водите съответства на безсънността и безнадеждността на лирическия субект… С отрицателен знак са и думите „безмълвните“, „бездни“, отнасящи се до водите. Оттук и страха, пред тях – „Но страх ни е да пием, нас – страдални…“, – който възпира утоляването на жаждата…

Повторяемостта и еднородността в „Нирвана“ оформят затворен кръг – безизходност… Стихотворение, от което не може да се излезе, което е съвършено затворено в себе си… Ако има освобождение от страданието – Нирвана, – то е скрито в тихия лъх на лиризма, в тихото смирение, във вечността на Словото – и отвъд него. Където няма нито земно слово, нито небесно мълчание – там е Нирвана… Път към смъртта – където няма нито здраве, нито болест…

Знаем, че лирическото слово на Яворов е пророческо. То е стремеж към любов, страдание, смърт – и те се сбъдват. Яворов се вижда в смъртта и отвъд нея /в „Нощ“, „Зов“, „Предчувствие“, „Смъртта“, „Ще дойдеш ти“, „Въздишка“…/, вижда смъртта в настоящия живот /“Маска“/. И сякаш предчувства връзката между жената и своите страдания и смърт:

Душата ми, жена, душата ми бе храм

На смелите мечти и светли вдъхновения.

Проклет часа, когато те въведох там!

/Проклятие“ – 1907 г./

Известно е името на жената – Лора, – с която Яворов ще извърви пътя любов–рана /страдание/-смърт:

На смърт е моята душа ранена,

На смърт ранена от любов…

/“Стон“ – 1906 г., озаглавено „На Лора“ през 1914 г./

Другото име на жената /още девойка/ – светлата страна – е Мина. С Лора Яворов продължава пътя, по който е тръгнал с Мина. Мина е идеалът, Лора – действителността. Мина е поезията, Лора – животът /и смъртта/. Пътят на Яворов с Мина също завършва със смърт – смъртта на Мина. А нейната смърт води до края на Яворовата поезия – след 1910 г. Яворов престава да твори поезия. Обожествената Мина – „блага вест“, която не се сбъдва…

Трагичният край на Яворов е предсказан от неговата лирика. Той е „повторение“ на Яворовото слово…

Да се вслушаме и в тази вълшебна „Въздишка“ /1906 г./:

 

На гаснещия ден прощалните зари

и аромат от рози, покъсани без жал;

на лебед песента, все болен от зори —

душата ми самотна и нейната печал…

 

Ах, тихата печал на скорошната нощ

и в храсти оголели въздишка на зефир;

широките крила, отпуснати без мощ —

душата вече мъртва — и гробният й мир.

 

Тук „гаснещият ден“ е символ на живота, а „скорошната нощ“ – на смъртта.

В стихотворението няма ни един глагол – и това внушава покой /“гробен мир“. Ако има движение /едва доловимо/, то е в прехода от едно състояние в друго /подобно/ – от „гаснещия“ живот към „скорошната“ смърт и към настъпилата „вече“ смърт… Същински израз на движение е само оная предсмъртна „въздишка“ – „въздишка на зефир“ – полъх на вятър в „храсти оголели“… Каква дума – въз-дишка! Близка до издъхвам“. Свързана с „душата“ /“самотна“ и „вече мъртва“/. Въздишката излиза от душата и душата /човекът/ умира… „Крилата“ – символ на волното движение – са „отпуснати“, безсилни…

В първата строфа все още има живот. Има „аромат от рози“, но те са „покъсани без жал“… Има и песен, но тя е песен на лебед – „все болен от зори“. „Песента“ е равнозначна на „печал“. А тази „печал“, пренесена отново към обективното /от „душата“ към нощта/, повторена в началото на втората строфа, е тиха. И в това утихване или в тази тишина прозвучава една „въздишка“, с която се затваря цикълът „песен“–„печал“–„тиха печал“–„въздишка“. Този цикъл е разположен в средните четири стиха, а в рамката на началните и последните два стиха – нито звук… Въздишката присъства не само като образ, тя има свое звукоподражателно съответствие, тя е звуково възпроизведена – „Ах…“. Това „Ах“ е център на творбата, то е единственият изразителен елемент /останалото е изобразяване/. То е единственото, което се изтръгва от поета – израз на неговата душа, излизащо от душата му – въз-дишка. Именно след нея поетът разкрива видението на смъртта, изобразява настъпващата смърт и настъпилата смърт…

В цялото стихотворение има плавно, постепенно движение към смъртта – чрез подобността на образните елементи. Освен съответствията вътре в строфите, първата строфа съответства на втората, дори препинателните знаци се повтарят… Това, което си отива /денят, животът/ и това, което идва /нощта, смъртта/, са близки, дели ги само една „въздишка“…

Всеки стих от първата строфа е подобен на съответния си от втората строфа /по значение и по структура/. Най-общо: първите стихове са със значение на „време“ /“На гаснещия ден прощалните зари“ – „Ах, тихата печал на скорошната нощ“/, вторите – със значение на „растителност“, „цветя“ /“и аромат от рози, покъсани без жал“ – „и в храсти оголели въздишка на зефир“/, третите – със значение на животински свят, птици /“на лебед песента, все болен от зори“ – „широките крила, отпуснати без мощ“/ и четвъртите – със значение на човек, душа /“душата ми самотна и нейната печал“ – „душата вече мъртва – и гробният й мир“/. Образува се един поетически космос. Един живот, близък и водещ до смъртта…

Финалът на това огледално и циклично стихотворение е акцент върху „гробния мир“ на „душата“ – към който тя се стреми и който е изход за нея… Тази чудна Яворова „Въздишка“ – тиха печал, съжаление, спокойно смирение спрямо смъртта…

Част от Яворовите стихотворения са път към Яворовата трагедия и смърт – и тази мисъл е повторение на основната мисъл на д-р К. Кръстев в статията му „Орисията на Яворова в неговите песни“ / Д-р Кръстев – Етюди. Критики. Рецензии. С. 1978 г./. В тази статия авторът разкрива дълбоки връзки между някои стихове на Яворов и орисията на поета в последната година от живота му, след самоубийството на Лора. Д-р Кръстев е виждал ослепелия и рухнал поет, чел му е /по молба на Яворов/ негови творби… Оттук – сравнението и „поразителните“ съответствия между стихотворенията и вида, състоянието на поета „сега“. И определянето на тези стихотворения като „ясновидство за нещастието, което го чака“ – „слепец пробуден, сляп от века и навек“ в „Песента на човека“, писано през 1907 г. /с. 355/. Д-р Кръстев отбелязва, че „Може би“ „свършва с няколко стиха като че ли написани в п о с л е д н а т а година от неговия „живот-смърт…“ – „и сляп отдавна! – Може би.“ /с. 356/. А в „Без път“ – „не зная дали ослепях“ /с. 356/… След като цитира друг откъс, знаменитият литературен критик намира, че този откъс е „едно физиологически точно описание на болния поет!“ и открива в „Без път“ съответствия на онова състояние, в което е Яворов „пет-шест години след написване“ на това стихотворение, след смъртта на Лора /с. 357/. Привежда цитат от „Възход“ – „и слепея“ /с. 360/. И в „Пред щастието“ Яворов пророкува – „От блясък аз ще ослепея“… Относно „Угасна слънце“ д-р Кръстьо Кръстев отбелязва, че то „като да е писано в 1914 г.“ /с. 369/ Образът на угасналото слънце се повтаря в „Може би“ и в „Без път“…

В статията „Певец на душевни бездни“ д-р Кръстев цитира Яворовите думи: „Всеки копнее за смърт, само че се бои от нея. Аз най-подир се пребоях , цамбурнах се вътре, но една вълна ме изхвърли навън – за какъв ли ужас, боже мой! – ето тълкуванието, което Яворов даде, когато прочетох тия три куплета от дивната песен“ /с. 369/ – става въпрос за стихотворението „Нирвана“…

И все пак Яворов се „пребоява“ още веднъж и се хвърля – вече безвъзвратно – във „вечните води“. Смъртта – последен индивидуален изход /начин/ за преодоляване на страданието и болестта…

 

Марин Тачков

ПП : Част от дипломната ми работа „Словото в българската поезия – повторяемост, подобност, цикличност“ /1992 г./

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Марин Тачков Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ

Коментари

Коментари

  • Махни курсива, Марине, и публикувай по-нови неща. Тези са остарели и нямат особена стойност. 👍
  • Много хубав анализ! Браво! Развитието на това би било готова дисертация!

Избор на редактора

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Хрумна й на шапката

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Щипка сол

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...