Донякъде
В кафенето пред подлеза продават закуски.
Не съм гладен. Моля за кафе. Продавачката ме познава и давам знак, нищо че съм шести на опашката..
Идва един юнак и ме блъска.
- Кафе! - заповядва.
Поглеждам го. Голямо момче. Пораснало е високо. Има анцуг.
Чувам още:
- И за мене едно! - Мръщи се друг и гледа лошо: - Двойно да е!
Този глас беше по-приятен, от типа на гърлестите, махмурлийските. Идеше от устата на дебело момче, и то в анцуг. С нешо като пелерина отгоре. Набол си беше точки, татуирани на носа. Невъзможен глас. В смисъл - мъжки, но в никакакъв слчай човешки.
Продавачката обслужва.
Казва:
- Първо за господина с мускулите! - Трепери. Опитва се да бъде вежлива. - Ха така...
Той взима пластмасовата чаша и я пие като руснак водка. Оставя мускулите си на плота и не съобщава нищо.
- Юнак! - радва се същата продавачка и се моли по своя си начин. Не мога да я видя, в гишето има толкова реклами и лепенки, само ръцете й треперят, докато обслужва господата.
Невъзможен ли? Този глас се оказа напълно възможен.
- Идиотка! - крещи юнакът. - Това кафе е без захар.
- Захарта е вляво - опита се да каже продавачката. Ужасява се при мисълта, че господинък е установил този факт, след като веече е ипил течността. И че може да поисканова. Със захар.
И докато показва с пръсти къде е тя, захарта, голямото момче извива ръката й, фраска я в ъгъла на ламариненото острие, което беше нещо като перваз, и като вижда, че кърви, съобщава гръмко:
- Долу комунизма! И всички долу!
Гласът беше толкова силен, че всички притихнаха. Комунисти в България вече няма, защото комунизъм по тези места никога не е имало, но всички други се припознават като отрицание на несбъднатите обещания. И спряха, сведоха глави, доколкото ги имат. И аз така.
Дебелото момче обаче остана необслужено. Това с татуировките по носа. В тази ситуация то се възприе като недооценено.
Вероятно по тази причина рипна и по неочаквано пъргав начин заби един шут в слабостта на юнака; а той се присви и след това повърна кафето и нещо свое покрай това. Изохка убедително.
На опашката стояхме десетима. Аз бях шести.
Мълчахме.
И се разотивахме по необходимостта на обстоятелствата, които ни превръщат в десет малки негърчета.
Юнакът накрая оповести:
- Аз см от Локо-Пловдив!
А дебелият отвърна:
- А аз съм дебел! - Това значеше нещо повече от килограмите.
Май се разбраха. Защото не повдигнаха други теми.
Опашката пред кафенето опустя. Един слуд друг хората намериха причина да премълчат видяното и да го отнесат със себе си. Като мравка троха.
И аз се изнизах. Нито съм от Локо-Пловдив, нито съм дебел. С какво право ще пия кафе?
Стига ми, че съм жив. Донякъде. Но докога ли?
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Владимир Георгиев Все права защищены
