Донякъде
В кафенето пред подлеза продават закуски.
Не съм гладен. Моля за кафе. Продавачката ме познава и давам знак, нищо че съм шести на опашката..
Идва един юнак и ме блъска.
- Кафе! - заповядва.
Поглеждам го. Голямо момче. Пораснало е високо. Има анцуг.
Чувам още:
- И за мене едно! - Мръщи се друг и гледа лошо: - Двойно да е!
Този глас беше по-приятен, от типа на гърлестите, махмурлийските. Идеше от устата на дебело момче, и то в анцуг. С нешо като пелерина отгоре. Набол си беше точки, татуирани на носа. Невъзможен глас. В смисъл - мъжки, но в никакакъв слчай човешки.
Продавачката обслужва.
Казва:
- Първо за господина с мускулите! - Трепери. Опитва се да бъде вежлива. - Ха така...
Той взима пластмасовата чаша и я пие като руснак водка. Оставя мускулите си на плота и не съобщава нищо.
- Юнак! - радва се същата продавачка и се моли по своя си начин. Не мога да я видя, в гишето има толкова реклами и лепенки, само ръцете й треперят, докато обслужва господата.
Невъзможен ли? Този глас се оказа напълно възможен.
- Идиотка! - крещи юнакът. - Това кафе е без захар.
- Захарта е вляво - опита се да каже продавачката. Ужасява се при мисълта, че господинък е установил този факт, след като веече е ипил течността. И че може да поисканова. Със захар.
И докато показва с пръсти къде е тя, захарта, голямото момче извива ръката й, фраска я в ъгъла на ламариненото острие, което беше нещо като перваз, и като вижда, че кърви, съобщава гръмко:
- Долу комунизма! И всички долу!
Гласът беше толкова силен, че всички притихнаха. Комунисти в България вече няма, защото комунизъм по тези места никога не е имало, но всички други се припознават като отрицание на несбъднатите обещания. И спряха, сведоха глави, доколкото ги имат. И аз така.
Дебелото момче обаче остана необслужено. Това с татуировките по носа. В тази ситуация то се възприе като недооценено.
Вероятно по тази причина рипна и по неочаквано пъргав начин заби един шут в слабостта на юнака; а той се присви и след това повърна кафето и нещо свое покрай това. Изохка убедително.
На опашката стояхме десетима. Аз бях шести.
Мълчахме.
И се разотивахме по необходимостта на обстоятелствата, които ни превръщат в десет малки негърчета.
Юнакът накрая оповести:
- Аз см от Локо-Пловдив!
А дебелият отвърна:
- А аз съм дебел! - Това значеше нещо повече от килограмите.
Май се разбраха. Защото не повдигнаха други теми.
Опашката пред кафенето опустя. Един слуд друг хората намериха причина да премълчат видяното и да го отнесат със себе си. Като мравка троха.
И аз се изнизах. Нито съм от Локо-Пловдив, нито съм дебел. С какво право ще пия кафе?
Стига ми, че съм жив. Донякъде. Но докога ли?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Владимир Георгиев Всички права запазени
