Душа, Вярваш ли, че съществува Душата? Онова нещо, присъствието или
отсъствието на което ни различава от всички останали гадинки по света за добро
или лошо? Аз съм склонен донякъде да го повярвам. Ако аз имам душа, си я
представям като стая – моята разхвърляна (по мъжки начин – изглежда
безобразен Хаос, но всичко ми е на една ръка разстояние и зная къде е) стая.
Моята! И на всеки, който допусна като гост (за да се разходи из нея) вътре.
Дрехите на мислите ми се подават небрежно от някои от чекмеджетата и
шкафовете, другите – са пръснати по леглото, малко на пода и дивана. Изглеждат
разхвърляни наистина, безпорядъчни сигурно. Може би ги оставям така понякога,
за да могат хората, които допусна вътре, да виждат, че са различни. Че понякога са
красиви, понякога са странни, но те ме отъждествяват с това, което съм. Някъде из
безпорядъка на стаята, между мебелите, има едно старо (средновековно бих казал)
чекмедже – прашасало, малко надрано, с нищо не привличащо вниманието (може
би за да не го забелязват хората, на които все още нямам пълно доверие). А вътре в
него, внимателно заключено лежи... И аз понякога не зная какво лежи... Понякога е
ритмичното, меко туптене на грижите, с които обгръщам любимия. Друг път е
бурна, изгаряща, обсебваща стихия, която отнася обекта на чувствата ми и ни
изгаря заедно. Трети път е съвсем друго... Би трябвало да е сърцето ми, да са
чувствата ми – и те като останалата част на стаята – хаотични, но по своему
различни и подредени. Щорите на прозореца са здраво стегнати, за да не може
светът отвън да наднича в моя свиден, личен кът. Оставям само две ленти от тях
открехнати (изглеждат като счупени всъщност, може би е само внушение) за да
може слънцето да вниква през тях и да ме буди понякога от дълбокия ми сън в
стаята. Върху внимателно подредената ми маса има свещник (обичам ги тези
неща!), чийто огън винаги гори. А на фона на пламъчетата сенките и мракът на
стаята ми танцуват танго игриво по спретнатата, красива покривка (все пак на тази
маса сядам с госта си). Моят свещник, моят мрак... Моята везна за доброто и за
злото – и когато те не съществуват, когато просто ги няма – моята романтична
вечеря (или нашето „Нашата” романтична вечеря), на моята (нашата) маса.
Обичам да гледам как пламъците танцуват върху лицето на другия (но без добро и
зло, просто аз... и тя), докато той е съсредоточен върху масата и не ме вижда, да
мечтая (седнал от другия край) за това да го докосна, да плъзна длан по лицето ù,
докато тя притваря смирено очи от допира ми. Да отключа несъзнателно
чекмеджето зад мен (сякаш насън) и да се гледаме през полу-пълните,
полу-празни чаши с бяло/червено вино. Повечето хора спират на прага пред
стаята ми, още на вратата, плашат се от вида и безпорядъка, който едва се подава
през едва открехнатото ù тяло (на вратата). Част от тях ми се е искало да пусна
вътре... Дори може би всички, ако можех... Не би направило човека, чиито ръце
положа заедно с моите на най-свидното ми чекмедже, по-малко специален за мен.
Но те се страхуват, отдръпват, потънали са в себе си и проблемите си и не могат да
разберат понякога. Понякога аз ги обвинявам твърде много за горното и я
затръшвам пред очите/носа им гневно (глупаво може би, все пак става въпрос в
случая за 1 човек на поне 1000). Моята стая... И над всичко останало –
единственото нещо, което едновременно имам и нямам в този живот. Единственото
място, където мога да легна свит на кълбо, когато съм наранен и да намеря покой
(не съм открил друга подходяща стая просто...). Единственото нещо, което ми е
останало и винаги ми е оставало. Моят храм за всичкото ми творчество, което кара
другите хора да виждат мен. Мен! И да ме харесват/игнорират, не
харесват/мразят, каквото и да е. А ти... искаш ли да бъдеш мой гост? Вярваш ли,
че съществува Душата?
© Александър Охрименко Все права защищены