Дългият път
Тя пътуваше във влака. Главата й беше леко наклонена, а лицето изморено. Щеше да пътува дълго. Един безкраен път с неизвестен край.
Животът й до сега не беше лек. Израстна сирак, а след като почина съпругът й потъна в самота. Работата я погълна, но това беше временна утеха. Дните минаваха безлични и еднообразни. Животът се превърна в сиво и досадно бреме.
Запозна се случайно с него. Без да го търси или желае. Не на улицата или в кафенето, а по интернет. Започнаха дълги и страстни писма продължаващи до късно вечер. Не си доспиваше и сутрин отиваше на работа с подпухнали очи. Вече не й се работеше, но й се живееше. Чувстваше се преродена. Това ли е любовта? Беше забравила тези вълнения. Понякога се иронизираше, друг път се присмиваше сама на себе си. Да се влюби в непознат... Уж беше разумна жена. А сега какво? Той я вълнуваше, шептеше и събуждаше нощем. Колко странно. Виждаше очите му, усещаше дъхът му и забравяше всичко. Беше винаги до нея.
И тогава дойде болката в главата. Рязка, безмилостно пулсираща. Тя не обърна внимание. Какво ли не беше я боляло до сега? Но болката се подновяваше. Ден след ден, все по-силна и заплашителна. Като рана разливаща се в нея. Отиде на лекар. Започнаха безкрайните изследвания завършващи с кратката диагноза: злокачествен тумор. Новината я смаза. Почувства се безпомощна. А тъкмо се беше събудила за нов живот. Нали вече мечтаеше? Писа му. Пожела да се срещнат, но той беше неуверен. Призна си. Имал съпруга и дете. Не можело за постоянно...
И тя разбра. Отново е сама. Усети раната в себе си. Болката беше по-силна, но й устоя. Пожела да се срещнат. Поне един ден да са заедно, не цял живот. Любов изпросена, отчаяна, но единствена.
Време не й оставаше. Чакаше я самотен път с неизвестен край... Щеше да пътува дълго. Безкрайно.
Може би необратимо.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Катя Иванова Все права защищены
