,,-Пух ?- каза Прасчо
-Да ?- отговори Пух
-Нищо..-каза Прасчо , хващайки го за лапичката
-Просто исках да съм сигурен, че те има, Пух...,,
Катереше винаги сам. Беше влюбен в планините от малък. Първите му спомени бяха свързани с тях.
,,-Планините не обичат хорските навалици- казваше дядо му.-Те са за самотници! ,,
А той беше самотник.И то какъв. Другите планинари го наричаха Единака.
Като вълк-единак скиташе по чукарите. Избираше си такива маршрути, че да не засича други хора.
В планината се чувстваше като у дома си.Не го правеше само заради тръпката от изкачването.
С всяко вдишване на въздуха горе усещаше свободата, безвремието и се сливаше с природата.
Това му действаше по-силно от какъвто и да е наркотик. Той живееше за това. Живееше за тези два
дни, в които се чувстваше себе си. Тогава преставаше да бъде компютърния програмист и ставаше
Единака.
В този пролетен ден избра още по -необичаен маршрут. Не за пръв път качваше връх N, но никога
не беше минавал през тази дивотия. Гората се изпречи пред него като тъмнозелена Вселена и го
прие в хладната си утроба.Прохладата го връхлетя приятно и леко прониза запотеното му тяло.
С един замах нагласи раницата на гърба си и погледна часовника.
После закрачи решително.Имаше 12 километра път нагоре, а си беше поставил за цел да се качи с половин
час по-бързо от преди.
Някъде на половината преход спря да отдъхне и докато отпиваше вода дочу необичаен шум.
После-приглушено скимтене.За момент се замисли дали да не отмине явно поредната горска драма.
Но после съдбата реши да се намеси и сякаш го побутна с ръка към храстите. Когато ги разтвори
го видя.
Вълче!
Малка ,космата,скимтяща топка безпомощно се опитваше да намери закрила ,попаднала внезапно
в нещо страшно , за което нямаше никаква представа. Човека забеляза и капките кръв и тръгна по тях.
След няколко метра капките се превърнаха в локва. Вълчицата умираше и очите й гаснеха.
Явно дотук бе успяла да донесе потомството си.
-Калпави ловци !-изсумтя Единака-да бяха я гръмнали като хората. да не се мъчи.
После не му мисли много.Наведе се и взе вълчето в ръце. Усетило топлината му, то доверчиво заскимтя,
опитвайки се да му каже, че е гладно. Така Единака стана баща.
Не си падаше много по сантиментите. На бившата така и никога не каза,че я обича. Затова наричаше вълчето
просто Вълк. Не го глезеше , но се грижеше за него като за собствен син, какъвто никога не бе имал. Отначало
дори рядко го галеше,но вълчето усетило в него нещо свое, еднокръвно,постепенно разтопи сърцето на мъжа
И така ,докато то се превърна в едър и силен звяр.
Двамата все по-често излизаха навън и играеха. Съседите се стряскаха, но постепенно свикнаха с него.
трогнати от доброжелателноста му. Само жените им ги клюкареха и иронично подмятаха, че единаците са станали
глутница. На втората година двамата вече бяха неразделни. Където и да ходеше човека до него като сянка беше
вълка.
И в тази сивкава, ноемврийска събота двамата катереха усоето. Пътеката беше стръмна, почти козя. Тук таме
имаще нестопен сняг, като кръпки по черния кожух на планината. Единака така и не усети какво стана.
Унесен в мислите си , в следващия миг беше на дъното на дерето и се превиваше от болка.
После се стегна и отблъсна паниката.Опипа крака си .Беше счупен.Явно беше изкълчил и дясната ръка. Почти не можеше да я движи. Главата го болеше ,сякаш беше опитал да счупи канара с нея. В устата си усещаше соленосладникавия вкус на кръв. Имаше охлузвания по лицето и кръв по дрехите си.
Вълк тичаше към него. Заскимтя , чудейки се как да помогне на приятеля си.
-Ама се наредих тоя път, Вълчо...- изскърца през зъби Единака и с мъка извади телефона от джоба си.
Батерията беше накрая на заряда ,а нямаше и обхват. Раницата с всичко необходимо никаква не се виждаше.
Свечеряваше се бързо и рязко застудя.Задуха силен вятър и замириса на сняг.
Опита да си направи шина .Омота я свръзките на обувките и понечи да стане.Болката направо го просна в несвяст.
Събуди го нещо мокро.Вълк го ближеше по лицето и скимтеше като кутре. Вече бе нощ ,мрачна и студена.
Скоро наблизо се чу вой. Отсреща друг му отговори.После още един..
Единака простена безпомощно.Вълк лежеше до него и го топлеше с тялото си.Човека сякаш бълнуваше в полусън:
-Е...май ще се мре..-вълчия вой се чу пак, сякаш ехо на мислите му.Някъде високо горе се беше облещила Луната.
Вълкът до него се изправи, вдигна муцуна , подуши въздуха и зави. Силно и протяжно.
Единака сякаш се пробуди от този вой, после отново забълнува:
- ..вече..всичко си идва на мястото..аз не те виня,всичко разбирам, приятелю..Това е твоето племе.Твоите хора.
Твоята кръв...не съм мислил,че ще си ида така...живота не можеш да си го напишеш..
Вълк слушаше шепота на човека и се оглеждаше с наострени уши.Седеше настръхнал в напрегната поза.
Когато трите черни сенки се отделиха от близките дървета, Вълк беше готов за битката.
Приближила ,най-голямата сянка изръмжа предупредително.
,,Махни се ! Не се меси !,,
Другите две също приближаваха, затваряйки ги в кръг.
Сякаш изстрелян от катапулт, Вълк скочи към водача...
...........................................................................................
Единакът дойде в съзнание на разсъмване. Главата на Вълк тежеше на гърдите му.
Наблизо се въргаляха два мръсносиви, вълчи трупа.
Вълк не дишаше.
Така ги намериха планинските спасители.
© Живко Делчев Все права защищены
Малко предистория. Имах уникалния шанс да живея и работя 10 години в планините. Много от нещата, които пиша съм ги видял. Това, което предлага Живота е несравнимо със всяка фантазия...