Единакът

                                                                              ,,-Пух ?- каза Прасчо

                                                                                -Да ?- отговори Пух

                                                                                -Нищо..-каза Прасчо , хващайки го за лапичката

                                                                                -Просто исках да съм сигурен, че те има, Пух...,,

Катереше винаги сам. Беше влюбен в планините от малък. Първите му спомени бяха свързани с тях.

,,-Планините не обичат хорските навалици- казваше дядо му.-Те са за самотници! ,,

А той беше самотник.И то какъв. Другите планинари го наричаха Единака.

Като вълк-единак скиташе по чукарите. Избираше си такива маршрути, че да не засича други хора.

В планината се чувстваше като у дома си.Не го правеше само заради тръпката от изкачването.

С всяко вдишване на въздуха горе усещаше свободата, безвремието и се сливаше с природата.

Това му действаше по-силно от какъвто и да е наркотик. Той живееше за това. Живееше за тези два

дни, в които се чувстваше себе си. Тогава преставаше да бъде компютърния програмист и ставаше 

Единака.

В този пролетен ден избра още по -необичаен маршрут. Не за пръв път качваше връх N, но никога 

не беше минавал през тази дивотия. Гората се изпречи пред него като тъмнозелена Вселена и го 

прие в хладната си утроба.Прохладата го връхлетя приятно и леко прониза запотеното му тяло.

С един замах нагласи раницата на гърба си и погледна часовника.

После закрачи решително.Имаше 12 километра път нагоре, а си беше поставил за цел да се качи с половин

час по-бързо от преди.

Някъде на половината преход спря да отдъхне и докато отпиваше вода дочу необичаен шум.

После-приглушено скимтене.За момент се замисли дали да не отмине явно поредната горска драма.

Но после съдбата реши да се намеси и сякаш го побутна с ръка към храстите. Когато ги разтвори

го видя.

Вълче!

Малка ,космата,скимтяща топка безпомощно се опитваше да намери закрила ,попаднала внезапно 

в нещо страшно , за което нямаше никаква представа. Човека забеляза и капките кръв и тръгна по тях.

След няколко метра капките се превърнаха в локва. Вълчицата умираше и очите й гаснеха.

Явно дотук бе успяла да донесе потомството си.

-Калпави ловци !-изсумтя Единака-да бяха я гръмнали като хората. да не се мъчи.

После не му мисли много.Наведе се и взе вълчето в ръце. Усетило топлината му, то доверчиво заскимтя,

опитвайки се да му каже, че е гладно. Така Единака стана баща.

Не си падаше много по сантиментите. На бившата така и никога не каза,че я обича. Затова наричаше вълчето

просто Вълк. Не го глезеше , но се грижеше за него като за собствен син, какъвто никога не бе имал. Отначало

дори рядко го галеше,но вълчето усетило в него нещо свое, еднокръвно,постепенно разтопи сърцето на мъжа

И така ,докато то се превърна в едър и силен звяр.

Двамата все по-често излизаха навън и играеха. Съседите се стряскаха, но постепенно свикнаха с него.

трогнати от доброжелателноста му. Само жените им ги клюкареха и иронично подмятаха, че единаците са станали 

глутница. На втората година двамата вече бяха неразделни. Където и да ходеше човека до него като сянка беше

вълка.

И в тази сивкава, ноемврийска събота двамата катереха усоето. Пътеката беше стръмна, почти козя. Тук таме 

имаще нестопен сняг, като кръпки по черния кожух на планината. Единака така и не усети какво стана.

Унесен в мислите си , в следващия миг беше на дъното на дерето и се превиваше от болка.

После се стегна и отблъсна паниката.Опипа крака си .Беше счупен.Явно беше изкълчил и дясната ръка. Почти не можеше да я движи. Главата го болеше ,сякаш беше опитал да счупи канара с нея. В устата си усещаше соленосладникавия вкус на кръв. Имаше охлузвания по лицето и кръв по дрехите си.

Вълк тичаше към него. Заскимтя , чудейки се как да помогне на приятеля си.

-Ама се наредих тоя път, Вълчо...- изскърца през зъби Единака и с мъка извади телефона от джоба си.

Батерията беше накрая на заряда ,а нямаше и обхват. Раницата с всичко необходимо никаква не се виждаше.

Свечеряваше се бързо и рязко застудя.Задуха силен вятър и замириса на сняг.

Опита да си направи шина .Омота я свръзките на обувките и понечи да стане.Болката направо го просна в несвяст.

Събуди го нещо мокро.Вълк го ближеше по лицето и скимтеше като кутре. Вече бе нощ ,мрачна и студена.

Скоро наблизо се чу вой. Отсреща друг му отговори.После още един..

Единака простена безпомощно.Вълк лежеше до него и го топлеше с тялото си.Човека сякаш бълнуваше в полусън:

-Е...май ще се мре..-вълчия вой се чу пак, сякаш ехо на мислите му.Някъде високо горе се беше облещила Луната.

Вълкът до него се изправи, вдигна муцуна , подуши въздуха и зави. Силно и протяжно.

Единака сякаш се пробуди от този вой, после отново забълнува:

- ..вече..всичко си идва на мястото..аз не те виня,всичко разбирам, приятелю..Това е твоето племе.Твоите хора.

Твоята кръв...не съм мислил,че ще си ида така...живота не можеш да си го напишеш..

Вълк слушаше шепота на човека и се оглеждаше с наострени уши.Седеше настръхнал в напрегната поза.

Когато трите черни сенки се отделиха от близките дървета, Вълк беше готов за битката.

Приближила ,най-голямата сянка изръмжа предупредително.

,,Махни се ! Не се меси !,,

Другите две също приближаваха, затваряйки ги в кръг.

Сякаш изстрелян от катапулт, Вълк скочи към водача...

...........................................................................................

Единакът дойде в съзнание на разсъмване. Главата на Вълк тежеше на гърдите му.

Наблизо се въргаляха два мръсносиви, вълчи трупа.

Вълк не дишаше.

Така ги намериха планинските спасители.