По пътищата на живота все забързани вървим, но идват мигове, в които се връщаме в детството, сякаш там ще се скрием от ежедневието си. Защото детството е пъстра картина, рисувана с цветовете на смеха и невинните пакости. Понякога изглежда, като далечна приказка, друг път, като аромат на домашен хляб или звук на пролетен дъжд по ламаринения покрив на къщичката за животни на баба.
Тя беше слаба, но пъргава жена, прибрала в тежък кок косите си златисти и с очи, големи, проницателни, от които нищо не можеше да се скрие. В това селце, където дните се нижат като броеница, тя се е родила, израснала, задомила се и отгледала трима сина, аз бях дете от малкия син, моят татко, който заминал, като ученик в големия град и там създал семейство. Когато свършвахме училище татко ме водеше при баба и цяло лято играехме на воля с братовчедите си.
Тук лятото бе изпълнено със светулки, ухание на сено и боси крака по топлата земя. Зад къщата на баба имаше големи, просторни ливади с дъхави цветя и диви ягоди ...