Ехо от детството

         По пътищата на живота все забързани вървим, но идват мигове, в които се връщаме в детството, сякаш там ще се скрием от ежедневието си. Защото детството е пъстра картина, рисувана с цветовете на смеха и невинните пакости. Понякога изглежда, като далечна приказка, друг път, като аромат на домашен хляб или звук на пролетен дъжд по ламаринения покрив на къщичката за животни на баба.

Тя беше слаба, но пъргава жена, прибрала в тежък кок косите си златисти и с очи, големи, проницателни, от които нищо не можеше да се скрие. В това селце, където дните се нижат като броеница, тя се е родила, израснала, задомила се и отгледала трима сина,  аз бях дете от малкия син, моят татко, който заминал, като ученик в големия град и там създал семейство. Когато свършвахме училище татко ме водеше при баба и цяло лято играехме на воля с братовчедите си.      

         Тук лятото бе изпълнено със светулки, ухание на сено и боси крака по топлата земя. Зад къщата на баба имаше големи, просторни ливади с дъхави цветя и диви ягоди. Криехме се в копите сено, докато слънцето не залезе, обагряйки небето в пурпур и злато.

Една от най ярките ми картини от онези дни е старата люлка на големия орех пред къщата на баба, който с големите си клони, сякаш беше разтворил топлата си прегръдка, за да ни пази от бурите. Там прекарвах цели следобеди, залюляна в сладките приказки на баба.  Тя разказваше, за далечни земи, за нейното си детство, за  времена, които никога няма да видя, но които оживяваха в думите й.

            Веднъж, когато тя отиде да провери, дали хлябът е вече готов ми каза, да нахраня малките козлета, които гледаше в двора. Беше ги кръстила с красиви имена на цветя. Божура, Детелина, Иглика и Роза. Всичките шарени, като градината на баба, изпъстрена с цветни лехи. Бяха много игриви, но най палаво и диво козле, беше Роза. Когато се люлеех на люлката, то идваше и ме блъскаше с още мъничките си рогца, сякаш искаше да каже - ставай двете да си играем.

        Една вечер, когато всички заспаха и къщата потъна в тишина, дочух жално скимтене, което идваше от улицата, до къщата на баба. Повиках я и тя още  сънена с тихи стъпки отвори прозореца, за да чуе  и се увери, че не съм сънувала.

Наметна се със шала и ми каза, да мирувам, докато не разбере какво е това. Почаках  малко, но любопитството ми беше толкова голямо, че  изскочих от къщата и право на двора. Гледам , баба нещо държи в ръцете и нежно му говори. Хвана ме за ръка и заедно с вързопчето, което внимателно придържаше, прибрахме се в къщи.

Каква беше моята, а и нейната изненада, когато отвърза кърпата и от там изскочи малко бяло кученце. То уплашено ни гледаше с големите си черни очи и  после се сгуши в ръцете ми.

          Не разбрахме, кой го е оставил, но баба предложи да го кръстим Бегония, а аз  казах на баба, че ще го наричам, Бег.  То остана с нас цяло лято, беше като плюшена играчка. Никой не го потърси. Така живя с  нас много години и всяко лято ми беше първи приятел. Обичах го, когато си изцапаше лапичките и идваше до чешмата, скачаше и искаше да пусна водата, за да си ги потопи в нея. Сякаш ме разбираше, така го усещах, говорех му , а то въртеше радостно опашка и се умилкваше в краката ми. Вечерите с него бяха вълшебни. Вземах го в прегръдката си, когато се люлеех на люлката, заслушана в покоя на птичите гнезда. И ми ставаше хубаво, хубаво на душата…

          Сега, когато се връщам назад в мислите си, осъзнавам, че детството не е просто период от живота. То е усещане, което винаги

носим със себе се, независими с кого, или къде се намираме. То е един спомен за безгрижие, за първите радости и първите уроци, които ни оформят завинаги.