"Ерекция" към щастието

Глава I

Септември е хубав за мен месец. На Земята, където живях четирийсет години, есента ми беше любимият сезон. Знаете, шарени листа, чиито аромат докато гният от влагата възбуждаше обонянието ми като на диво прасе, ровещо за трюфели. Ситен дъждец, почти като мъгла, правещ дърветата да изглеждат сякаш са изпотени. Димящи вече комини, които погледнати от небето напомнят някаква дишаща огромна топка за боулинг. Земята не бе лошо място за живеене, просто Министерството на извънземното щастие (МИЩ) направи програма с цел - изследователска дейност и направи кастинг за сформирането на екипаж, който да пътува с кораба "Ерекция". Идеята на МИЩ беше командният състав да бъде от подготвени космонавти а останалите пътници да са обикновени хора като мен, които трябваше да минат психологически и физически тест, разрешаващ тяхното нормално пребиваване в лоното на "Ерекция". Когато прочетох за това се спуках от смях заради името на този кораб. В интерес на истината видът му беше във формата на огромен пенис а малко над двете огромни сферични тела, които приличаха на тестиси стърчаха безброй антени. След така наречения кастинг се преситиха огромен брой кандидати и крайният резултат бяхме 18 човека заедно с Капитан Петко Войводов и подчинените му. Хора с различни занимания и професии, както и прослойки на обществото. Аз съм писател и поет на свободна практика и ми беше поверена мисията да водя корабния дневник. Естествено, че това се прави на един огромен скрийн, чието тъч-ване малко ме стряскаше, защото буквите бяха малко по-малки от главата ми. Изобщо ми беше твърде технологично, но с времето свикнах. Все още ми липсва добрия стар notepad на лаптопа, където творях писанията си. Имаме един журналист-полиглот с името Радинел Бусерски, който не спира да говори и не вярвах, че ще се намери кой да засенчи това мое екстровертно бърборене. Имаше цял арсенал от мръсни вицове и често ги повтаряше, но ние се правихме на лицемерно изненадани и избухвахме в смях всеки път. Иначе все пак тишината в космоса се усещаше и навяваше скука. Останалите от екипа бяха един океанолог, който имаше очила като дъното на буркан и беше страшен любопитко. Не препускаше нито един детайл, нито една дума, знаеше всичко за всеки. Ушите му видимо се уголемяваха само и само, за да чува по-добре. Ако не беше на 45, бих казал, че е копие на Д-р Ливайн. Имахме и астролог -.Виргиния Близнакова. Няма да изброявам всички. Очевидно е, че имената им отговаряха на заниманията и професиите, които имат. Явно кастинга е бил с доза закачлив сарказъм, освен всичко останало. Отново погледнах календара и се замечтах за земята и есента. Стана ми леко присвито на душата. Не знаех дали ще се върнем живи. Това си е Космос. Не е като да си идеш до село да полееш доматите. Беше настанала почти гробна тишина. Чуваше се единствено онова жужене от електрониката на кораба с нискочестотен звук, с което докато ушите ми свикнаха ме докарваше до бяс. Изведнъж Войводов наруши тишината с леко възклицателен тон на току-що осъзнала загубата на девствеността си девойка. - Ееее най-после! Тя пристига! Не знаех за какво изобщо става дума, а останалите дори не повдигнаха глави и всеки си човъркаше по задачите. Взех да се озъртам като сурикат и след като видях отражението на усмихнатото му в глупавина лице на огромния команден монитор, продължих да попълвам дневника. Досадна работа. Аз съм творец, мамка му! Можеше това да го върши Бусерски. Спрях да мрънкам на ум и в този момент се отвориха вратите на, така нареченият "мостик" и влезе една жена. Войводов заприпка към нея прегърна я и започна едно целуване тип Живков-Брежнев, в продължение на около минута. - Как мина пътуването? Всичко наред ли беше? - Да, съвсем нормално, като за разлика от совалката, във капсулата ми беше самотно, но пък ето ме вече тук сред вас най-накрая! Така и аз се усещам като герой, както хората на Земята ви приемат! Всички се обърнаха и един по един започнаха да я поздравяват с добре дошла и всичките там клишета за новодошлият. Останах последен, но застинал в поза "Мислителят" на Роден като единственото, което ме отличаваше от това произведение на изкуството беше широко отворената ми уста като на автобусен перфоратор. За да завърша карикатурния си вид на удивен от красотата и, остана само езика ми да се разгъне като развиващ се червен килим. - Здравейте Антонов! (Наистина бях единственият с нормално име) - Приятно ми е! Аз съм Елина Пелинова. Ако не беше толкова хубава вероятно пълните ми вече с въздух бузи, щяха да изпуснат някаква комбинация от звучни съгласни и щях да се изхлиля. Кимнах, преглъщайки. Подадох и ръка и се представих. - Дани, от Данаил! Поет и мечтател. Осъзнах колко комунистическо клише използвах, но глупавото изражение е присъщо за впечатлени мъже, дори и с богат речник. - Какво ви води насам? Продължих да се излагам аз с инерция. Какво може да я води? Излязла е да подиша звезден прах, тъпак такъв!.. - Аз съм наблюдател от комисията, създадена от МИЩ. А също и вашият психолог. Усмихна се и продължи: - Не ми се иска с летящ старт да започвам, но имаме много работа, за която трябва да докладвам в министерството и се надявам да си помагаме взаимно, защото знаете, че са ни възложени големи надежди и очаквания. Също така знаете, че основната ни цел а именно да намерим нова обитаема планета за щастлив живот е жизнено-важна за човечеството. Войводов кимаше като възбуден папагал а веждите му бяха навъсени като на дремеща сова, или ядосан басет. Уморени очи, чиято строгост будеше само усмивка. След тази уводна реч на Пелинова, някак си останах замислен. Какво по дяволите правя аз тук на тоя кораб? Защо ми трябваше да се правя на герой. Та аз съм обикновен комплексиран драскач (Последно го прочетох за себе си в един коментар на един мой стих. Някаква недолюбена фенка, която се припознала) В същото време в главата ми се заблъскаха мисли за Пелинова. Осъзнах как вероятно съм и заприличал на превъзбуден анимационен герой, който за пръв път вижда красавица. Усмихнах се и започнах да я обхождам с поглед докато тя обсъждаше нещо с Войводов, а с крайчеца на окото си поглеждаше към мен и едва-едва се усмихваше. Очевидно говореше за всеки от нас с капитана, и бе стигнала до мен. Той продължаваше да кима одобрително, което ми подсказа, че е доволен от мен а и аз го усещах. Той е добър мъж. Изоставил семейството си на Земята и доста често разговаряше с мен колко му липсват. Рядко оставям някой да ми говори толкова много. Обикновено мен ме слушат, но когато стане дума за семейство и деца, почти замлъквам. Болна тема. Нямам опит в това а толкова много ми се иска. Ако се завърнем живи и здрави, ще се стегна и ще намеря някоя скромна женица, за да се обичаме и да си направим гнездо. Не спирах да я гледам, докато си мисля всичко това. Всъщност бях свършил работа си и реших, че това ще е основното ми занимание, докато Войводов не ме подкани с поглед да свърша нещо друго. Беше на ръст колкото мен, което за жена е перфектно. Дълги прави бедра, тънки не по-малко дълги ръце, които завършваха с изящно, нежни пръсти. Беше с полепнала къса рокля доста над колената, която очертаваше задните и части в съвършена форма. Очите. Господи, не исках да има такива очи. Две огромни испански маслини с кестеняво-пъстри нюанси. Големи и бляскави. Трудно се удържа поглед срещу тях. - Добър повод за мотивация! Бусерски, на който естествено нищо не му убягва се изхили и възклицателно подхвърли: - Дани, готина гледка нали! Явно съм изпуснал мисълта си на глас, защото другите мъже се усмихнаха под мустак и ми удариха по един коцкарски мигач в знак на одобрение. - Моля те следи си там новинарският поток и не ме занимавай! Отвърнах троснато аз. - Имам толкова работа, че едва ли не трябва да описвам броя на вдишванията ви. Бусерски се сви над пулта но няма и след минута разказа един виц, който знаехме, след което всичко продължи в монотонния си ритъм. В очилата на Океанологът Златко Черноморски се отразяваха някакви графики, снимки и цифри, а той с неподражаема жажда сякаш поглъщаше всяка информация и нервно щракаше по странната си клавиатура, която приличаше на разгънати кори за баница, по която клавишите приличаха на натрошено черно сирене. По едно време дойде и ми рече: - Дани, Пелинова не е за теб! Познавам я. Доста потайна жена. Зад усмивката и се крие сдържана сериозност и невероятен контрол над емоциите. Тя е сивият кардинал на министерството. Внимавай с нея! - Няма защо да внимавам, колега! Не си падам по такъв тип жени! Той кимна съзаклятнически и каза: - Аз да те предупредя. Знаеш, приятели сме! Подсмихнах се, а той се върна към света на Космоса. Не харесвам такива жени ли? Мале, страхотна е! По принцип нямам грозният навик да се заглеждам по жени с такова поглъщащо внимание, но дали от затворената среда, дали от това, че не помня откога не съм правил секс, дали от невероятното и дупе, усетих как слабините ми набъбват като накиснат фасул и леко се притесних, но удоволствието от процеса ме накара да се усещам наистина жив. Явно имало живот на тая лодка, си помислих. Обърнах гръб на прелестната гледка и леко ми загорча. Вероятно от Фамилията и, или от факта, че напоследък все удрям греди с жените, и тя може да е поредният ми горчив хап. Осъзнах, че не мога да продължа нормално с работа си, която всъщност трябваше да си измисля, след като приключих описанията за денят. Беше вече към полунощ. Не ми беше уморено. Дори и тук безсънието ми беше най-добрият приятел. Използвах нощите, за да пиша моите си неща и да мисля върху екзистенциалният въпрос: Какво е живота и неговият смисъл?.. Войдов пожела лека нощ на всички и отиде да покаже "каютата", която Елина ще обитава. Бусерски остана дежурен, макар че този свръх модерен кораб - чудо на българската космонавтика и гениална инженерна мисъл все пак имаше опция на нещо като автопилот. Не ги разбирам тия неща. Войводов често обяснява с превъзбуден тон цялата терминология, но обикновено се улавям, че не го слушам и докато той се разпалва, моят мозък го възприема като една риба в аквариум, която отваря устата си и прави кислородни балончета. Отидох и аз да си лягам. разминавайки се с Пелинова всъщност се спрях. Тя също. - Лека нощ, поете! Утре ще имаме съвместна работа. Знаеш, че базирайки се на написаното от теб за състоянието на екипажа, ще формирам и моите въпроси и теми на разговор с тях! - Разбира се, Елина! Лека нощ и на теб! Нямам търпение да работим! Тя ми се усмихна с огромните си очи, които сякаш ме сканираха и влязохме всеки по леглата. Знаех, че няма да заспя.. Мислите ми за нея се изливаха като водопади, които някак си овлажняваха почвата под себе си. В случая слабините ми. Изведнъж сигнализацията от сензора за близост около вратата на каютата ми, ме разконцентрира и на монитора се проектира лицето и. Станах и отворих, като изобщо не помислих, че ерекцията ми ще излезе на прага доста преди останалата част от тялото ми. Видях смутеният и поглед от гледката, погледнах я виновно и усетих лека струйка пот как се стича по мястото, на което ако не бях плешив, щях да имам бакенбарди. - Дани, забравих само да кажа, че ще ми трябват всички данни от началото на мисията, така че моля те подготви всички хард дискове, за да преглеждаме заедно, тъй като ще ми е невъзможно сама! - Добре, Елина! Разчитай! Тя се усмихна отново като почти оголи зъби и ми подхвърли закачливо: - Виждам, че си напрегнат. И при мен има такива моменти напоследък! Вероятно можем да си помогнем и в това!... Врата се затвори и се хванах, че седя пред нея като пред огледало. Боже, това си беше намек отвсякъде! Легнах отново и ерекцията ми се засили почти до болка. Няма да обяснявам подробностите. Това да правиш любов със себе си, не е особено романтично, макар че бих могъл да му придам такъв елемент! Беше хубаво. Мислех си за нея и това как заедно бихме могли да свалим нервното си напрежение... Очертаваше се едно вълнуващо пътуване...

To be continued...

Danny Diester
28.09.2017