Вечерям в любимото си кафене. Отвън е мрачен есенен ден, но кафенето наподобява на уютен пашкул. Сам съм на масата, вторачен в синкавия екран на телефона ми, който ми държи компания. Размотавам се из Интернет, влизам във Фейсбук, обменям съобщения с приятели. Изведнъж високият глас на жена ме измъква от виртуалната реалност, в която съм се загубил. Оглеждам се наоколо. Кафенето е почти празно. Двама посетители седят на две маси от мен, трети е още по-отдалечен. Жената - към тридесетте, която току що бе повишила глас, е придружена от пет-, шест- или седемгодишно момче; те седят на масата до мен.

Всички в кафенето са извадили телефоните си, погълнати от тях. Единственият без телефон е малкото момче. Той седи пред половин парче от неизядена шоколадова торта. След като майка му се скарва за каквото и да е било там дребно прегрешение, тя също се връща към телефона си. Момчето пък щастливо се връща към тортата. След като приключва с яденето ѝ, то започва да си играе с нея.

Размачва я с вилицата, след което прави концентрични кръгове в чинията с трохите. Когато се отегчава от това, за пръв път забелязва малката ваза със сини и червени цветя в центъра на масата. Момчето се пресяга и ги докосва. Когато разбира, че са изкуствени, лицето му добива разочарован избраз. Решен да се забавлява на всяка цена, детето се оглежда наоколо. Проследявам погледа му, докато очите му се спират на всички "вълнуващи" неща - картините по стените, витрината за храна с бисквитите отгоре и сладкишите зад стъклото; продавачът зад тезгяха с дълга обеца с цветовете на дъгата, висяща от лявото ухо, останалите клиенти  в кафенето. Момченцето най-накрая поглежда мен. Усмихвам му се, но то не отвръща на усмивката ми. Просто ме изследва внмателно- лицето ми, дрехите, храната пред мен. Когато момчето се отегчава от мен, то надзърта през прозореца. Аз също.

Денят е ветровит и дъждът леко, но упорито се рони от облаците. Есенните листа - жълти, червени и кафяви, откъснати от клоните на дърветата падат към земята в малки спирали, и залепват към потъмялата от дъжда настилка на тротоара. Хората, които минават край кафето, стъпват по пъстроцветния килим, без дори да го забелязват, като продължават устремено по пътя си. Листата със своите живи цветове и хаотично движение из въздуха изглеждат толкова красиви; краят им и неизбежността, свързани с откъсването им от клоните на дърветата ги прави истински и по тази причина интересни. Те са толкова различни от изкуствените пластмасови цветя в изкуствените пластмасови вази. Обръщам се към момчето; лицето му изразява учудване от гледката, на прекрасния свят отвън. Чертата на устата му е леко извита, сякаш се кани да се усмихне. Аз също се усмихвам – на себе си.

След пет минути жената и момчето напускат кафенето. Скоро си тръгвам и аз. Оглеждам се наоколо, опитвайки се да възприема всичко около мен - хората и колите, които преминават по улицата, сградите, дърветата, листата на земята, всяка дупка и пукнатина на тротоара. Всичко изглежда толкова цветно, красиво и ново - сякаш съм бил заспал и току-що съм се събудил от дълбок сън. Наслаждавам се дори на хладния вятър и на дъжда, който мокри косата ми, докато вървя надолу по тротоара.