Вечерям в любимото си кафене. Отвън е мрачен есенен ден, но кафенето наподобява на уютен пашкул. Сам съм на масата, вторачен в синкавия екран на телефона ми, който ми държи компания. Размотавам се из Интернет, влизам във Фейсбук, обменям съобщения с приятели. Изведнъж високият глас на жена ме измъква от виртуалната реалност, в която съм се загубил. Оглеждам се наоколо. Кафенето е почти празно. Двама посетители седят на две маси от мен, трети е още по-отдалечен. Жената - към тридесетте, която току що бе повишила глас, е придружена от пет-, шест- или седемгодишно момче; те седят на масата до мен.
Всички в кафенето са извадили телефоните си, погълнати от тях. Единственият без телефон е малкото момче. Той седи пред половин парче от неизядена шоколадова торта. След като майка му се скарва за каквото и да е било там дребно прегрешение, тя също се връща към телефона си. Момчето пък щастливо се връща към тортата. След като приключва с яденето ѝ, то започва да си играе с нея.
Размачва я с вилиц ...