В една топла майска утрин, когато имаше лек бриз, а отвън идваше душната миризма на липа от парка заедно с детския глъч и викове, смесени с дразнещите, но по своему приятни за ухото на дядо Ненко, звуци на мушиците, накацали по топлите мекици или звътнящи около ушите и носа му, вратата на стаята му леко се открехна.

От там се подадоха две малки глави - на внуците му Серафим и Яна. Зад вратата освен тях се бе насърбала една тайфа, включваща сина на дядо Ненко Стоил, снахата Сара, големият внук Ваньо, заедно с приятеля му Иван.

Дядо Ненко имаше рожден ден и всички искаха да го изненадат, и успяха.

Последно време дядо Ненко не излизаше често, а от старост вече трудно ходеше, даже вече използваше инвалидна количка. Всичко в него бе съвсем състарено - лицето сбръчкано, винаги с полуотворена уста и с разсеян поглед, а ръцете му загрубели от тежката работа на младини, но духът му бе всякога весел, млад, жив.

Силно се зарадва от изненадата щом тайфата влезе с малка торта с двуцифрено число на нея. Но преди да духне свещичките пожела това да го направи навън, в парка. Синът и снахата се спогледаха за момент, но решиха да удовлетворят дядо Ненко. Все пак бе рожденик, а и времето наистина бе повече от приятно. Внуците бутнаха количката внимателно зоркото око на по-големият внук Ваньо, а останалите ги следваха. Стигнали парка, решили да останат под сянката на една липа, след което дядо Ненко пожела да го оставят да полежи на гръб откъм липата. Снахата отново запали свещичките на тортата и ги приближи към дядото.

- Дъще, моля те, махни едната свещ, за да остане само една.

Дядо Ненко имаше силен глас, но бързо се уморяваше, за това говореше на почивки. Снахата погледна отново съпруга си, а той кимна да стори казаното от дядото, а дядо Ненко се усмихна.

- Един живот имам, една свещ ще духна!

Духна свещичката и не спираше да се усмихва.

Всеки хапна парче от тортата, след което синът Стоил, заедно със Сара и внуците на дядо Ненко се отдалечиха, отивайки към люлките, за да си поиграят децата. До дядо Ненко останаха Ваньо и Иван. Не след дълго зазвънтя телефонът на Ваньо и той се отдалечи малко, за да поговори.

Времето бе все така приятно. Лекият бриз се вплиташе в клоните на дървото, шумолейки тихо и разнасяйки мириса на затоплена от слънцето липа, чийто мирис носеше приятна отмала и умора на дядо Ненко.

През това време, приятелят на Ваньо Иван, си мислише:

" Колко задушно е! Изпуснах влака за вкъщи, хората празнуват рожден ден, а аз съм се натрапил. От тревата ме боде и сърби, мравки все ме налазват, потната ми тениска се е залепила за потния ми гръб. Даже усещам мръсните капки пот как се стичат по мръсното ми тяло. Нито успях да се изкъпя. И в тая жега с тези дънки.... Месото ми се поизпопарило.... "

През това време една муха почти влезе в ухото на Иван с най-дразнещия, звънтящ звук и той рефлективно, без да съзнава си удари един звучен шамар по лявото ухо. Дядо Ненко се усмихна и заговори с младежа.

- Дразнят ли те?

- Какво? - Иван отговори, докато си проверяваше ухото, като бъркаше в него с пръст.

-Мухите!

-Оф, да! Ужасно много! Направо се чудя, ако има Бог, защо въобще да ги е създал. Май да ни пият кръвчицата... - се усмихна Иван.

-Е, и те са живинка! - многозначително отговори Ненко

През това време още една муха зазвънтя край ухото на Иван.

- Ех, гад такава! - се изпусна Иван.

При тези думи дядо Ненко започна да се смее с цяло сърце. При това Иван не се сдържа и започна да се смее с неудържим смях.

- Ти си странен, дядо! - се смееше Иван.

- Да, да! - неспирно се смееше дядо Ненко

Накрая Ненко се умори и въздъхна доволно.

- За хармония ги е създал Господ!

- Мухите ли? - Иван още се хилеше.

- Да, да, мухите! Чуваш ли онзи младеж с цигулка, ей го там?

- Да, дядо, е и?

- А чуваш ли лекия бриз, шумоленето на липата, как внуците ми викат, как Ваньо влюбено шепти на любимата си?

- Е, да, разбира се, но тези мухи развалят цялата "хармония" - смееше се още Иван. - Май тази муха е Моцарт, другата Бетовен, а третата е Шопен, особено депресивно звучи... - Иван отново се разхили.

- Да! - се усмихна и Ненко и продължи мисълта си - Ние слушаме всички тези звуци и определяме кои са приятни и кои не. Намираме звука на цигулката за приятен, а този на мухите за неприятен, но, дете, Бог слуша всичко вкупом и еднакво се наслаждава на всеки звук, защото те заедно създават хармонията на живота, една дивна музика за имащия ухо да я чуе. Плачът на новороденото, последният дъх, изтръгващ се от старческите гърди, избуяващата трева, лекият бриз, гръмотевиците, звукът на ръждивите люлки, смехът на моите внуци, жужукащите пчели, звънтенето на мухите, нежният шепот на двама влюбени - всички тези слети в едно правят музиката на живота, хармонията, която Бог обича да слуша. Всяко нещо направено с и в любов изтръгва от себе си красив тон, за да бъде част от шедьовъра наречен - живот!

Дядо Ненко погледна внука си Ваньо, който още говореше усмихнат по телефона, и дядото довърши с това:

- А една от най-красивите мелодии, които съм слушал е докосването на обичта между любим и любима. То е като срещата между лъка и цигулката!

Дядо Ненко се задъха и леко му прилоша, тогава спря да говори.

- Добре ли си, дядо Ненко?

- Да, да, просто се уморих, момчето ми.

Дядо Ненко клюмна глава с полуотворена уста, вдигна само очи и помоли Иван да отиде и да викне Ваньо. Иван побягна, викна Ваньо, след което двамата бързешком се върнаха при дядо Ненко, който неподвижно стоеше с клюмнала, натежала глава. Ваньо като видя дядо си се разкрещя, при което всички останали се затичаха към тях. Бутаха дядо Ненко, викаха му, плачеха, а Иван се обади за линейка.

Лекият бриз се вплиташе в клоните на липата, мравки налазиха духнатата свещичка, мухите звънтяха, а някъде в близката далечина се чуваше цигулар