Автобусът спря пред мен. Сребрист, със син надпис - „Господарят на времето“. Вратата се отвори. Шофьорът, беловлас старец с тога на звезди ми кимна да се кача.

   „Мамка му! Водката ми дойде в повече“ – помислих, качвайки се.

   - Накъде? Напред или назад? – едва сега видях избелелите слепи очи на стареца.

   - Можеш да караш на задна до вкъщи?!

   - Имах предвид назад във времето. Или напред?

  Разхилих се гръмогласно. После ми светна - един от номерата на Милчо! Направи милионите и сега се забавляваше да спретва номера на старите си приятели. Реших да играя.

   - Назад. Карай на „Божурина поляна“, 21-и май 1988-а!

   Старата къща на Милчо, съботата преди сватбата му. Денят, в който моята Елица се омъжи за него! Улицата тъмнееше като през соца. Копелето изпипваше детайлите. И звънеца беше махнал! Потропах. Вътре светна лампа. Показа се синът на Милчо, рошав, с дълга коса. Преди седмица беше късо подстриган.

   - Чичо Кольо, кажи! Какво има? Нещо с Венци?! – беше притеснен.

   Усетих как мравки пролазват по гърба ми. Аз съм Венци, а Кольо беше баща ми, отдавна покойник. Милчо нямаше да си прави майтап с неговото име. Обърнах се. Автобусът стоеше зад мен, шофьорът му ме гледаше със слепите си очи.

   - Аз съм Венци. Идвам от бъдещето. Трябва да поговорим...

   Говорихме цяла нощ. Нощ, изпълнена с лъжи и полуистини. На другия ден Милчо не се ожени за Елица.

   Сега аз съм женен за нея. Живеем в имение за милиони. Милчо си е още на „Божурина поляна“.