Сара отпи от чая си докато гледаше красивите цветни лехи пред себе си. Бе наредила закуската ѝ да се състои в една от градинските беседки. Имаше нужда от време на саме със себе си, да помисли и да си прочисти главата. Мислеше за Теодор и напредъка му с подготовката за изпита. Мислеше за нейната липса на контрол върху силите си, за това колко много има да учи и колко малко време ѝ остава за това. Мислеше си за спокойните уроци на Тобиан, как се шегуваха, работеха и не и се налагаше да мисли за нищо лошо по това време. Мислеше си за Ваклин, когото мярна на идване към беседката, и как очевидно раните му зарастваха. Радваше се за това. Дори Оханес премина през мислите ѝ. Момчето не беше лошо- мил и интелигентен младеж. Но въпреки това тя нямаше да се откаже. 

   Въздъхна. Допи си чая и викна Ана. Докато гледаше как момичето оправя масата се настрои за следващия урок по магия. Бяха минали две седмици в непрестанни упражнения и тя сякаш не даваше подобрение. Не бе спряла дори да избухва. Не знаеше как ще иде на изпит с тази си нейна склонност да прави експлозии. Изправи се и се запъти към тренировъчната полянка, която вече приличаше на прекопан бостан.

*****

   Делиан стоеше с лице към прозореца, замислен, без да вижда нищо.

   -Всички надарени са безкрайно нестабилни, особено в началото. Защо си мислиш, че тя е специална?

   -Казвам ти, енергията в нея е дива, различна. Реагира много силно на емоциите ѝ. И дори тогава е непокорна, един път се бунтува, друг път се подчинява. Непредсказуема е.

   -Е? Нищо ново не ми казваш.

   -С всяко упражнение я изучавам все повече и повече. Вярвай в опита ми, работил съм само с ангели, но мога да кажа, че в магията ѝ има нещо… неангелско.

   -Да не би да твърдиш…

   -Да. Твърдя.

   -Но и двамата ѝ родители са ангели! Лейди Арениус не от особено надарените при това.

   -Лейди Арениус не е кръвната ѝ майка. Много слухове се носят за проблемите ѝ със зачеването. А и очите на момичето са сини. Очевидно е.- мъжът се обърна.- Трябва да намерим истинската ѝ майка. Само тогава ще сме сигурни.

*****

   Сара лежеше на земята и кашляше прах. Бе успяла да направи искри. Бе успяла да формира лъч. Бе успяла да маркира почвата между съчките. Дори бе успяла да отсече връхчетата им. Бяха се запалили, но това няма значение. И точно когато трябваше да спре енергията- експлозия. Дори не разбра защо се случи. Магията ѝ кооперираше с нея идеално. Чувстваше я наистина като част от себе си.

   -Сара!! Чуваш ли ме, момиче? Викам те вече от 5 минути!- Делиан се надвеси над нея вече леко притеснен.

   -Чувам. Просто мисля къде обърках нещата. Не знам защо се получи така. 

   -Енергията ти е прекалено непредсказуема. Опасна е дори за самата теб. Ако не я владеех…

   -Може би точно Вашето владеене ми пречи.

   -Чуваш ли се! До сега да си изгоряла жива, ако не бях аз! Трябва да си ми благодарна! Енергията е твой подчинен, само когато я поробиш, ще я владееш истински.

   Сара замълча. Изправи се бавно и рече:

   -Приключихме за днес. Отивам да поспя.

   -Приключваме, когато аз кажа.- раздразнено отбеляза Делиан.

   Сара го погледна с насмешка право в очите.

   -Опитът показва, че е точно обратното.- обърна се и се запъти към имението, което още повече вбеси ангела.

   Момичето вървеше и мислеше. Анализираше всеки опит, всеки успех и всеки провал, но не можеше да намери закономерност. Не разбираше нито къде бърка, нито какво прави правилно. Делиан постоянно и даваше напътствия, тя ги спазваше, но един път се получаваше, един път не се. 

   Когато стигна стаята си, се преоблече, легна и заспа веднага. 

*****

   Дните на Сара течаха бързо. Сутрин тренираше, после спеше, следобед тренираше, пак спеше, после пак тренировки, сън, тренировки, сън, тренировки, сън, тренировки, сън…

   -Сара!

   Момичето отвори очи и примигна. Не беше време за тренировки, а и определено не спеше. Беше тъмно. Видя надвесена фигура над себе си. Понечи да я отблъсне в паника, но беше спряна. 

   -Аз съм.- чу да казва нежен глас и разпозна майка си.

   -Ще ме убиеш така, не го прави повече!- въздъхна облекчено Сара.- Какво има? Защо си тук по това време?

   -Дойдох да те видя.

   -По средата на нощта?

   -Някои неща е добре да не ги вижда бял ден. Гледах те докато се упражняваш. Остави енергията да тече в теб свободно, не я потискай.

   -Делиан каза, че ще ме изпържи, ако го направя.

   Жената се засмя.

   -Ще ти кажа една тайна.- рече и се приведе до ухото на девойката.- Ангелите знаят много малко за магията. Тя е твой приятел, Сара. Ако я третираш като такъв ще ти служи. Ако ли не- ще те убие. Но никога и при никакви обстоятелства не казвай това на друг. Дори не си мисли за него. Разбра ли ме?

   Момичето кимна. Майка ѝ я прегърна и погали по косата. Целуна я по челото, при което очите на Сара веднага натежаха и момичето усети как заспива. Успя да чуе само едно далечно "Обичам те, зверче мое."- единственото доказателство, че току-що случилото се не бе просто сън. 

   Сара се събуди леко дезориентирана, но отпочинала. Остана да мисли за това, което майка ѝ ѝ каза. Изведнъж скочи и започна да се облича.

   -Ана!- извика и не изчака отговор.- Отмени урока ми с Делиан. Кажи му, че повече няма да имам нужда от услугите му. 

   -Да, милейди. Желаете ли…

   -Не. Бързам. Благодаря.

   Сара профуча покрай нея и се запъти към тренировъчната полянка. Имаше една седмица да усъвършенства всичко, да се "сприятели" с магията си. Не искаше Делиан и егото му да ѝ се пречкат. Затвори очи и се опита да събуди спящата в нея магия. Усещаше я все така дива и някак… гневна. Отпусна се и я остави да се лее по тялото ѝ. Започна да се затопля. В началото беше лека и уютна топлинка като майчина милувка, но изведнъж започна да пари. Преди да се усети, Сара вече беше на колене и се давеше. Имаше чувството, че някой я души за гърлото. Първоначално инстинктите ѝ казваха да се съпротивлява, но успя да се възпре. Започна да ѝ причернява, лицето ѝ посинява. Точно когато си мислеше, че няма да оцелее, всичко спря и тя се сгромоляса на земята, обърна се по гръб, поемайки въздух на големи порции. Някак си успя да възстанови дишането си, спря да и се вие свят и усети нежната топлинка в гърдите си. Усещаше как енергията тече в нея и достига всяка клетка на тялото ѝ. Усещаше как ѝ се приспива, но се насили да остане будна. Усмихна се. Сега започваше истинското забавление.

   Сара гледаше небето и дишаше. Опитваше се да разбере "характера" на енергията си. Да я накара да се събере в края на пръстите ѝ. Смръщи се. Да я ПОМОЛИ да се събере в пръстите ѝ. Чувстваше магията в себе си като течаща вода, а тялото ѝ- като корито на река. Изведнъж ѝ хрумна да се отпусне. Да остави магията да прави каквото пожелае в нея. Последната от своя страна започна да бълбука и да се шири с момичето. Не оставяше нито един сантиметър необходен. Един път пареше, друг път беше студена, един път я приспиваше, друг- вкарваше я в паника. Но накрая утихна, сякаш се скри на дълбоко в гърдите ѝ и заспа. Сара я усещаше, но каквото ѝ да правеше, не можеше да я извика обратно. 

   Сара се изправи и се огледа. Бяха минали няколко минути, но ги усещаше като часовете. Болеше я глава, беше жадна и изтощена- нищо непознато за нея през последните седмици. Но беше доволна. Усещаше, че е по-близо от всякога. Поне се надяваше да е така. Запъти се към имението, за да си почине за утрешния ден.

   На следващия ден Сара бе рано ранила на полянката, забила няколко комплекта съчки в земята, готова за действие. 

   -Добре, мила магия, време е да потренираме. Искам да създам искри. Не е много. Няма да те потискам. Обещавам. 

   Сара примигна. Това беше странно, може би няма нужда от чак такова приятелство. Тя събра ръце и затвори очи. Усещаше магията в себе си, но колкото и да се опитваше да я подкани, тя не искаше да направи искри. Накрая момичето се ядоса и се опита да я принуди, но се образува лека експлозия, която я отблъсна назад и тя падна по дупе. Кръстоса крака и се замисли. Ясно беше, че с принуждение няма да стане. Но се чудеше как да я подкани и защо енергията не искаше да я слуша.

   След кратък размисъл, реши да се отпусне и да я остави да прави каквото пожелае. Затвори очи и се съсредоточи. Усещаше я как бълбука и се лее в нея. В началото не го забелязваше, но по-късно усети как на върха на пръстите ѝ се формират искри. Отвори очи и установи, че те не са там, но ги усещаше. Нещо като остатъчна енергия от нейната енергия. Смръщи се- доста объркващо. Но опита да насочи тях и установи, че се справя. А магията ѝ нямаше нищо против, че тя борави с тази "остатъчна енергия". Опита се да създаде по-голям лъч, но изведнъж я стегна в гърдите. Границата между това, което е остатъчно и кое- истинската магия в нея, явно бе тънка, а тя я бе прекрачила. Но "приятелката ѝ" сякаш не беше толкова гневна. 

   Момичето се усмихна. Вече имаше насока за работа. Нямаше представа как да се кооперира с енергията, нито как да намира границата, но беше готова да направи всичко, за да успее.

   Последваха няколко дена на "опознаване". В началото напредваха бавно. Но с всеки успешен опит магията в Сара ѝ се "доверяваше" повече- отпускаше повече остатъчна енергия, позволяваше ѝ да навлиза леко отвъд границата, не се опитваше да я убие, когато прекали. Сара се чувстваше уверена и сигурна. Не знаеше дали ще успее да вземе изпита, не беше постигнала кой знае каква стабилност, но се чувстваше подкрепена. От енергиен обект, вярно, но подкрепена.

*****

   Изпитът вече дишаше във врата на момичето- беше на другия ден. Въпреки безкрайните опити, Сара не можеше да се синхронизира напълно с енергията и да я насочи. Момичето ѝ казваше да среже пръчките на две, енергията ги режеше по диагонал, казваше ѝ да отреже по 1 см, те режеше ту повече, ту по-малко. Това доста притесняваше девийката, тъй като не искаше да се проваля още в началото на изпита. След поредната серия от неуспешни опити, Сара най-накрая се предаде и реши да отиде при майка си за съвет. Не бе виждала последната да използв магия в живота си, но щом бе успяла да я насочи, би трябвало да може да и помогне. Нали? Момичето въздъхна и се запъти към имението. 

   Сара имаше лошо усещане в стомаха. Колкото повече се приближаваше към кухнята, толкова повече ѝ се повдигаше. Когато влезе в помещението, бе посрещната с ахване и тих шепот. Момичето се смръщи. Не е като да ходеше за пръв път там. Запъти се към стаята с пещите, където работеше майка ѝ. 

   -Милейди,- застана пред нея една от по-възрастните жени от кухнята,- простете ми за дързостта, но не бива да ходите там. 

   Сара се стъписа, не от нарушения етикет, а от засилващото се чувство в нея. Сърцето и биеше като лудо. Знаеше, че трябва да иде. 

   Изведнъж от стаята излезе баща ѝ. В момента, в който я видя, се устреми към нея, хвана я за ръката и я задърпа в обратна посока.

   -Никакъв изпит! Още утре те женя! Да не си стъпила повече в имението!

   Това в комбинация с всички усещания, които изпитваше, накара Сара да кипне. Толкова, че даже не продума. Откъсна се грубо от хватката на баща си и се затича към стаята.

   -Не ходи там!- чу да вика в паника мъжът, но бе късно.

   Сара прекрачи прага и я лъхна миризма на… катран с някакъв странен примес. Но преди да успее да го определи, падна шокирана на колене. Обля я студена пот, очите ѝ се разшириха и зяпна леко. По лицето ѝ се изписа ужас- толкова силен, че дори не успя да повърне, въпреки сериозните пориви на стомаха ѝ. 

   За Сара времето спря, стоеше безжизнена на входа, а срещу нея я гледаше застиналото в паника, пронизано с меч, мъртво тяло на майка ѝ.