Идеалният
Профуча покрай него като побесняла котка. Личеше си, че е много ядосана. Блъсна грубо ръката му и разплиска горещата шкембе чорба по масата. Встрани го чакаше една прегоряла свинска пържола, която за негова радост, остана незасегната. Заведението беше задимено, неугледно, само за мъже с хищнически апетит и без изисквания за хигиена. Красива жена, макар и гневна не се вписваше никак в обстановката. Тя се завъртя търсейки някого и после за учудване на всички, дори и за негово, седна на масата му.
„Не е мой тип. С тези разпилени руси коси, сини очи и дълги крака прилича на излъскано барби. Предпочитам чернооки миньончета, по-нежни и естествени са.” – помисли си той. Усещаше, че нещо ще се случи, но реши да е само наблюдател. Беше гладен и не желаеше проблеми.
- Какво ме гледаш, глупако? Яж. – стрелна го тя с нейните сини мълнии в очите.
Той я изгледа враждебно, но бяха на едно мнение. Имаше намерение да се нахрани. По-късно щеше да убие времето в някой приятен, нощен бар. Нахвърли се по мъжки на изстиващата шкембе чорба. После щеше да се оправя с „куклата”, ако продължаваше да досажда. Около него се разнесе пикантния аромат на чесън и оцет. Дамата сбърчи гнусливо нос. Въпреки това не избяга, а си поръча кафе с минерална вода. След като сервитьорката им обърна гръб, тя отново се втренчи изучаващо в него. Изражението й придоби по-мек вид. Явно ураганът от чувства в нея се разсейваше, а може би гледката, която й предлагаше й хареса. Знаеше, че е привлекателен мъжкар, но определено тук не беше място за романтични срещи.
- Ти сам ли живееш? – изведнъж го попита тихо и някак си примирено.
- Ами ... да. Защо? – отговори като не спираше да унищожава усърдно последните остатъци от пържолата.
- Приемаш ли гости? Може ли да дойда при теб? – продължи тя. По лицето й пробяга смущение, но сините й очи го гледаха настойчиво.
„Ауу котката предлага примирие на лъва. Не е мой тип, но какво пък...”. Помисли си той доволен, но отговори почти спокойно:
- Няма проблем. Винаги приемам гости.
На сутринта тя си тръгна тихо и мълчаливо почти като крадец. Единствено белезите по гърба му напомняха за нейната страст и стаеният гняв към някой друг... Така не призна, че я бяха зарязали, примамвайки я в това мизерно заведение за самотници.
„Някои мъже са истински гадняри”. – помисли си той. Ролята на утешител не му беше чужда, но в този случай чувстваше и нещо друго.
„ Не е мой тип. Ще й звънна само да разбера как е...Все пак е жена.” - реши на другия ден. По-късно отново вечеряха в нейният апартамент, а сутринта той се прибра със самоуверената походка на доволен лъв.
Продължи да я утешава, а след два месеца сключиха брак. Бяха влюбени и щастливи. Така и не разбра, че детето, което по-късно роди не беше от него. Той не беше нейният тип мъж, но беше идеалният съпруг и баща.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Катя Иванова Все права защищены
Те биха умрели от скука в този сайт.
