Из мемоарите на една тава за печене

    Здравейте! Аз съм една най-обикновена поочукана тава-ветеран, служила вярно на поколения в семейството. Седях си на сушилника в двора на къщата под асмата в горещия летен ден и си мислех: „И какво, цял живот едно и също – пълнят ме, пекат ме във фурната, после ядат от мен, мият ме и всичко се повтаря седмица след седмица, месец след месец, година след година...Аз кога ще живея?! Кога ще видя свят и светът ще види мене?!...Един ден, когато съвсем се пробия, стопанката ще насади в мене разсад за градината. И така ще приключи моят отруден живот на тава за печене...“ Докато си ги мислех всичките тези неща се хлъзнах по останалите мокри съдове на сушилника, издрънчах на плочника пред мивката, търкулнах се по плочките, минах на сантиметри от дремещата мутра на дворното куче, през ръждивата, открехната порта и ето ме на улицата. Продължих да се търкалям надолу по тревясалия калдъръм с такова дрънчане, че събудих всички улични котки по пътя си. Наруших и следобедната дрямка на няколко пенсионери, насядали по пейките под сенките на смокините пред къщите си.
  Продължих да се търкалям така по улиците на градчето, докато не излязох от него. И там ме уловиха играещи си ромчета. Така попаднах в циганския катун, разположен на поляната. През деня ме използваха по предназначение, но вече не във фурна, а на огнище под открито небе. Вечер се превръщах в музикален инструмент и ставах част от оркестъра. Нагледах се и се наслушах на кючеци и гюбеци край огньовете...В началото всичко беше ново, вълнуващо и много весело за мен, но след време си казах: „Тези приятели съвсем ще ме изтръмбушат от думкане! Отделно дето от саждите на огнището съм станала черна като афроамериканка. Време е отново да тръгна на път!“ Една нощ започнах отново да се търкалям и в крайна сметка стигнах до плажа. И там положението не беше много по-различно: навсякъде по пясъка имаше огньове и тълпи от пеещи и танцуващи младежи с цигари и бутилки в ръце...Кулминацията на купона настъпи, когато започна да изгрява слънцето. Тогава всички започнаха да се дерат да пеят в хор една и съща песен, но аз не знам чужди езици и не разбрах за какво се пее в нея. Мислех си, че така ще е всяка нощ, но се оказа, че няма да е. Явно се случващше веднъж в годината и аз бях нацелила точно този момент.
  Останах на плажа с дни. Децата на летуващите се караха и биеха помежду си кой да играе с мен. Използваха ме вместо фризби, по-големите возеха в мен по-малките; пълнеха ме с мокър пясък, обръщаха ме и правеха от мен торти. Набучваха ги с клечки вместо свещи, а за украса използваха водорасли, мидички и камъчета. Да, забавно и шумно беше, но краят на лятото наближи и туристите започнаха да оредяват. Нощите започнаха да стават все по-студени. Какво щях да правя цяла зима тук - на пустия плаж?! Време беше да потегля отново на път. Но този път по море. И така плавам вече от много време. Покрай мен минават лодки и кораби, чайки и гларуси ме кацат и се возят. Пече ме слънцето, духат ме ветрове, люшкат ме вълни. Идилия! Това е засега. Цепя напред към хоризонта с пълна пара! Като стигна до бряг, ще има отново новини.