14 мая 2013 г., 20:00

Когато не седиш на един стол 

  Проза » Рассказы
1002 0 3
5 мин за четене

Когато не седиш на един стол

(или до какво води егоизмът)

 

В душата му се изливаше нещо черно, гъсто и горчиво. Не, не се изливаше, душата му беше станала вече нещо черно, гъсто и горчиво.  Нямаше връщане назад. Беше съсипал всичко и сега трябваше просто да се отдаде на чернилката. А тя го беше обгърнала и го стискаше толкова силно в прегръдката си, че чак усещаше гадния ù, изпълнен с гнилоч дъх. Бяха минали само 2 години, но за него бях като 2 дни. И 2 века. Времето също му се струваше толкова различно понятие.

Някога той имаше семейство. Някога беше щастлив, някога правеше жена си щастлива. Имаха и дете. Едно малко прелестно създание, което копнееше да бъде истинска принцеса в реалния живот. Обичаше ги много. И двете. Е, детето не толкова, но все пак го обичаше. А това с обичта беше странно за него, защото той не бе способен да обича. Не бе способен да чувства нищо. Дори на погребения не усещаше тъга. Виж, досада, да... това го усещаше. Мразеше да му споделят, защото не му пукаше.

Един ден се появи обаче друга жена, която дръпна заровените надълбоко струни в душата му. Всъщност тя се появи преди даже се ожени, но той не съзнаваше какво се случва с него. Мислеше си, че тази жена е като малко кученце за него, просто едно същество, за което иска да се грижи, което да пази.

След време обаче започнаха проблемите със съпругата. Тя приемаше семейството си прекалено на сериозно и това го дразнеше. Имаха различни правила за тази игра, наречена брак. Той искаше да дивеят непрекъснато, да ходят навън, да изследват света с мотора, да пият бира под слънцето... А тя все го караше да мисли за къщата, за дрехите на детето, дали не е свършила водата за пиене, дали не трябва да смени някоя крушка... И как мразеше да го карат да върши нещо... Крушките стояха с месеци несменени, докато съпругата не ги сменеше накрая. Сега съзнаваше какъв идиот е бил, макар че все пак някъде вътре в него, едно гадно същество все още му казваше „Ама няма тя да ти казва какво да правиш...“ Горката жена се оплакваше много. Ревеше, молеше го, но той само се дразнеше повече и повече. Започна дори да мисли за развод, защото не се чувстваше щастлив и не се прибираше вкъщи. Криеше се зад работата си и се прибираше през деня само да се преоблече. А жена му бавно умираше от болка и мъка.

Тогава онази другата зае по-специално място в живота му. Тя беше едно много наранено от живота и бившия си мъж същество, което винаги му беше казвало, че той е единственият мъж в живота ù. Правеше всичко за него и той беше доволен. Не виждаше нищо нередно в тази връзка. Обичаше я... но нямаше куража да каже на жена си.

Докато един ден жена му, която през целият им живот му вярваше безрезервно, не разбра за връзката. Това почти я довърши. Говореха открито няколко дни, опитаха да съберат парчетата и да сглобят картината на живота си. Всъщност тя го правеше само. Той видя, че не иска да го напусне и така му хареса. Нямаше нужда да опитва да спечели сърцето ù отново. Чувстваше се крал вкъщи, имаше си и връзка на работа. Каза на жена си, че не може да прекъсне връзката, защото не иска да нарани любовницата си. Това закова още един пирон в ковчега ù. Не можеше да нарани любовницата, а продължаваше да наранява жена си. Майката на собственото си дете. Това всичкото продължи няколко седмици. Жената ревеше всеки ден, правеше всичко за него, умоляваше го да спре връзката, щом не иска развод, умоляваше го за ù покаже малко любов извън леглото. Но той не го направи. А тя виждаше, че го прави за другата. За нея.

Един ден трябваше да тръгне по работа извън страната. И двете му говореха мило и сладко колко ще им липсва. Когато се върна в страната един ден по-късно от говореното, отиде при любовницата и остана там, лъжейки жена си още веднъж. Беше решил да опита да запази семейството си. Осъзна, че по-добре се чувства с жена си. Макар че не му пукаше много тя как се чувства... важното беше, че не му вика вече, не го кара да сменя тъпи крушки, сексът беше повече от велик... Другата го прие видимо добре в началото.

На другия ден се качи в колата и излезе на дълъг път, искаше да мине целият ден и тогава да се прибере вкъщи. Телефонът му бе изключен, за да не се налага да отговаря на въпросите на жена си. Пред къщата им имаше хора, навсякъде бе отворено. Тогава едно малко парченце в сърцето му се откъсна и тревогата го обзе. Непознато чувство. Беше само слушал за него. Какво, по дяволите, се беше случило. Скочи от колата, а къщата бе пълна със сълзи и ревящи жени, но той не чуваше нищо. Намери майка си и разбра какво се бе случило. Другата бе причакала жена му и детето след детската градина и бе врязала колата си в тяхната. Всички бяха мъртви. Сърцето му спря да бие. Дробовете му спряха да дишат. Мозъкът му спря да работи. Всички, към които изпитваше нещо, бяха мъртви. А някога жена му му бе казала, че ако опитваш да седиш на два стола, ще паднеш... сега го разбра. Той не само бе паднал, но и бе счупил столовете. И детето.... Боже, детето...

На тези погребения вече не изпитваше досада. Изпитваше болка. Искаше да скочи вътре в гроба на жена си и да го затрупат с нея, искаше да я прегръща, да я целува, да ù казва колко много я обича, но вече беше късно.

А сега чернилката го беше обгърнала. И той беше станал чернилка...

© Соня Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Добре разказано, но нещо главният герой е като статист в него, уж той е седящият, а излиза, че е седял там, където го сложат... Индиректен участник... Придатък в живота на другите
  • Да, добър е разказът, има драма и наситеност. По-скоро идеята ми хареса. Между началото и края е разказът. Встъпителния и финалният пасажи допълват идеята. Само по изреченията трябва да се поработи, на места са неясни. И не съм съвсем съгласен с предходното мнение: усеща се мнението на автора, като присъда. Трудно се чете, поради тежките изречения и липсата на отделни параграфи. Може би ако се води от първо лице разказът, ще е по-въздейстеащ.
  • Умело поддържаш нишката на повествованието далеч от прякото авторово въздействие, оставяйки на читателя достатъчно лично пространство за да изживее идеята. Поздравления!
Предложения
: ??:??