Когато не седиш на един стол
(или до какво води егоизмът)
В душата му се изливаше нещо черно, гъсто и горчиво. Не, не се изливаше, душата му беше станала вече нещо черно, гъсто и горчиво. Нямаше връщане назад. Беше съсипал всичко и сега трябваше просто да се отдаде на чернилката. А тя го беше обгърнала и го стискаше толкова силно в прегръдката си, че чак усещаше гадния ù, изпълнен с гнилоч дъх. Бяха минали само 2 години, но за него бях като 2 дни. И 2 века. Времето също му се струваше толкова различно понятие.
Някога той имаше семейство. Някога беше щастлив, някога правеше жена си щастлива. Имаха и дете. Едно малко прелестно създание, което копнееше да бъде истинска принцеса в реалния живот. Обичаше ги много. И двете. Е, детето не толкова, но все пак го обичаше. А това с обичта беше странно за него, защото той не бе способен да обича. Не бе способен да чувства нищо. Дори на погребения не усещаше тъга. Виж, досада, да... това го усещаше. Мразеше да му споделят, защото не му пукаше.
Един ...