Някой ѝ позвъни. Номерът беше непознат.
– Здравей, Александра!
Алекс изтръпна. Този глас не можеше да го сбърка. След тридесетгодишен брак в душата ѝ все още имаше един спомен, който я пренасяше в някакъв друг свят – прекрасен, вълшебен и незабравим. Чудни са пътищата, по които се движи сърцето, силата и емоциите, които съхранява завинаги.
– Здравей, Филип! – едва успя да произнесе тя.
– Аз съм в Ловеч. Искаш ли да се видим?
Гласът му си беше същият – с младежко излъчване и някакво неуловимо очарование.
– Кога? – по-глупав въпрос едва ли би могла да зададе. – Да се видим – добави Александра.
– Ами, чакам те в „Президиум“ – произнесе някак тържествено той. – Нямам търпение да те видя!
– Добре. Идвам.
Няколко минути не можеше да дойде на себе си. Филип беше голямата ѝ любов. За съжаление нереализираната ѝ любов. Да, Алекс беше омъжена с две деца, той също беше женен, но тя още помнеше времето, когато бяха свободни и излизаха заедно. Това беше в студентските години. Толкова отдавна, а ѝ с ...