XIII

Емил дълго време гледа Лора и мълча, най-сетне глухото им купе се оживи с неговия плътен хубав глас:

– Не е ли странно как, когато искаме наистина много да кажем нещо наистина важно за нас, да го обясним, да разкажем на някой друг, така че то да достигне до него точно така, както ни се иска... Та точно когато ни е важно да говорим, говоренето никак не ни се отдава. Същото е и с писането впрочем. Просто се отплесваме по разни детайли, по описания или пък съвсем се объркваме, не намираме точните думи. Толкова е ужасно винаги щом се стигне до това да си мериш думите, да притегляш всяка една – накрая съвсем се объркваш и губиш първоначалния смисъл, основната идея. Струва ми се, че това е и най-големият проблем на всеки мислещ човек – проблемът да остане неразбран. И в страха си от това той, мислещият, обикновено тръгва по най-прекия път именно към това от което бяга, без дори да го осъзнава. И ето че е останал неразбран, че казва нещо, което не предава и половината от онова, което мисли. А и е такава рядкост другият да иска наистина да вникне в смисъла, да се опитва да те изслуша…Просто понякога ми се струва, че сме обречени да не можем да се разберем.

Лора го слушаше съсредоточено, само поклащаше едва доловимо глава от време на време. Емил продължи:

      - Така е на училище, където само се стремят да те ограничат в някоя графа, сред приятели, с които можеш само да се смееш, но не можеш нищо да си кажеш, дори и с родителите ми, а всъщност може би най-често с тях. Неразбирането се изправя като огромна бетонна стена между мен и тях. Гледаме се и сякаш сме си съвършено чужди, викаме, но гласът отсреща не достига до нас. Това за мен е истински кошмар. И толкова често той е моята реалност. Защо сме такива? Защо е така трудно за нас да чуем и да разберем? Или поне да приемем, без да разбираме непременно? Но не, впрочем винаги е по-добре да разбереш…

     - Но винаги е по-лесно да си останеш капсулован в собствените си мисли и преживявания. А хората не обичат да им е трудно. Да изслушаш някого означава да загърбиш себе си за момент. Да приемеш нещо ново, мнение, различно от твоето е като да научиш някой урок по астрономия и да се замислиш колко мъничка е нашата Земя. А да разбереш истински нещо, което е вън от теб, значи да се объркаш, да се смутиш съвсем… Повечето хора не искат да си нарушават спокойствието така, а и просто никак не им се занимава. Но си заслужава да разбереш другия човек, осъзнах това, докато слушах как се карат мама и татко дни, седмици и дори месеци наред преди развода. Хората винаги говорят един връз друг, когато се карат. Мразя това. Знаеш ли, днес става година от развода им? Кога мина толкова време?

    - Никога не си ми говорила за това, за развода, но ако ти е тежка тема, недей.

   - Не, няма нищо. Всъщност аз искам да говоря за това. Бях се затворила в черупката си, дори и на теб не исках да казвам нищо, можеш ли да си представиш – дори и на теб. – тя погледна Емил изпитателно и замълча, обмисляйки нещо – Впрочем ти веднага си го усетил, нали? – гласът ѝ стана глух, с изплашени нотки, Емил кимна мълчаливо, не искаше да я прекъсва – Разбира се, че си го усетил. А аз си мислех…- Лора изглеждаше искрено озадачена; после сякаш свикна с новата идея и се засмя леко; гласът ѝ придоби някаква закачливост и приглушено каза – За теб съм като отворена книга, нали? – продължи да се смее, но тръпнеше в очакване на отговорът му

   - Съвсем не – побърза да я успокои Емил – Просто се разбираме толкова добре, че нямаме нужда от думи. Дори и да звучи банално, когато е самата истина, дори и такова клише е красиво. Красиво е, защото е истина– очите му сияеха и той хвана ръката на Лора – Ние се разбираме без думи. Това е прекрасно. Това не е ли най-голямата близост, до която могат да достигнат двама души? - Лора се усмихна и закима лекичко с глава, Емил продължаваше да държи ръката ѝ, дори да я стиска, но изведнъж се усети и я пусна – Но моля те, продължи!

    - Да – сините очи на Лора отразяваха светлината на слънцето и бяха съвсем ясни, чисти и дълбоки като планински езера; тя сподави бързо въздишка и продължи – Разводът на нашите... – замисли се; влакът все така ритмично напредваше, отвън се редуваха гори и поля от слънчогледи, а в купето на Емил и Лора се чуваше само момичешкият глас и думите се нижеха бавно и спокойно - Всъщност разводът беше естественото и най-доброто стечение на нещата, нормалният завършек на разпадането на семейството ни такова, каквото беше преди. Разводът си беше чиста формалност и той сам по себе си не ме развълнува особено, той просто придаде завършеност, категоричност на случващото се и изтри всякакви далечни надежди, доколкото ги е имало изобщо. Аз гледах да не тая такива, защото всичко ми беше ясно и ми омръзна да ме боли. Беше ми омръзнало да се надявам. Но все пак… Жалко, че не мога да наредя на сърцето си нещо и то да прави така. Ето примерно с татко; толкова много лъжи и болка… А аз все пак не мога да се отърся от него. И все едно и също. Все се надявам на нещо ново, на промяна и все се разочаровам. Скатавам в себе си капчица надежда, но след поредното изпълнение на баща ми, тя започва да ме изгаря отвътре и се превръща в болка, напомняща ми колко съм глупава. Тогава правя най-смелите си обещания, които обаче никога не изпълнявам. И някак си след всичката ярост у мен пак остава капчица надежда. Това е най-голямата ми глупост не мислиш ли?

Алкохолът разруши семейството ни. Много е приказвано и писано за него, често хората го сравняват с чудовище, по-силно от теб, с дух, примамлив, обещаващ и коварен. Но за мен алкохолът е тест и нищо повече. Защото границата между веселото и грозното е много тънка, защото всеки има проблеми и алкохолът ти предлага бягство от тях, но каквото и да се случва в живота, човек трябва да спаси човешкото у себе си. А с алкохолът го погубва. И все пак той е тест за силата, за волята, един от многото подобни, с които ще се срещнем. Не ме интересува какво приказват – знам, че изборът е твой. Можеш да избереш например да избягаш от час, защото ти е досадно там, а можеш и да си го направиш интересно с малко въображение; можеш да сгрешиш и да се поправиш, да избягаш или да заспиш завинаги, да се предадеш или да се бориш. Дали ще се изправиш срещу това, което те измъчва, с риск да те заболи при сблъсъка, но и с шанс да победиш или ще се напиеш безпаметно в кварталната кръчма – изборът е винаги твой.

Разводът не беше страшен, страшно беше да гледам баща си пиян, да слушам как се карат с мама, да забелязвам ужасното му отношение към нея, изобщо да забелязвам как съвсем е заприличал на парцал. Най-страшно е да виждам как думите ми увисват в празното пространство, как молбите ми остават нечути и неразбрани, а сълзите ми не оставят по-ярка следа от тънка изчезваща струйка дим. Ако говорех на железопътните релси вместо на баща ми, пак щеше да е същото. И заканите, и виковете, и сърденето – той не се впечатли от нищо. Няма по-отвратително чувство от усещането за безсилие, от това да виждаш как въпреки огромното ти желание, не успяваш да постигнеш нищо. Тогава се чувстваш такава мъничка и незначителна, прашинка, която иска да заблести като звезда, но никога не би могла, защото си остава само прашинка. Колко пъти съм протягала ръка към татко с отворено сърце, готово да прости, но той винаги ми се е изсмивал в лицето. Не буквално, де, а с факта, че на другия ден пак започва да пие от сутринта. И аз си оставам прашинка и не мога да му помогна. Не мога да го спася.

Емил поиска да я прегърне, но нещо в начина, по който Лора изглеждаше, го спря. Сякаш тя говореше по-скоро на себе си, отколкото на него и му се стори някак отдалечена, безкрайно далечна, дори непозната. Глупости! Та той я разбираше чудесно. Странно чувство.

    - А не ти ли се струва, че има и нещо друго? – започна той – Казваш алкохолът е развалил всичко, но нали нещо в живота е накарало… подтикнало баща ти да пие. Разбира се, че си права за волята на всеки човек. Фактът, че много хора не са се пропили въпреки трудностите, значи много. Но не всички са силни… И какво става с техния живот? Или се пропиват, или откачат, или се самоубиват… знам ли? Този свят не е ли безчувствен! А ако това нещо, което огорчава и разделя хората се премахне, няма ли да изчезне и алкохолизмът?

Лора опита да се усмихне, но просто изкриви лицето си в най-тъжната усмивка на света и го попита тихо:

     -  Има ли значение какво си приказваме?