Лабиринтът

  Всичко бе мъгла и не знаех дали пред мен има път или е пустош. Известно време седях без да помръдна, докато не задуха вятър, който някакси ми подсказа, че трябва да продължа пътя си. Започнах да крача колебливо. Ами, ако не намеря път? Какво ще правя тогава с живота си? Мислите ми ме погубваха както всеки път. Изведнъж се спънах и паднах на земята. Вдигнах глава и видях някаква светлинка. Мигновено в мен се надигна надежда. Станах и започнах да тичам. Сърцето ми биеше лудо, а краката ми сякаш сами се движеха. Когато я достигнах видях, че това е лампа, на която са закачени три табели със стрелки: "Тръгни в дясно" , "Тръгни в ляво" и "А, можеш да тръгнеш и нагоре". 

 Моментално си вдигнах главата да видя какво има горе. Нищо. Абсолютно нищо. Каква е тази глупост? Ядосах се. Откъде да знам на къде да тръгна?  Защо не мога да открия отговор? Защо трябва това да ми се случва? 

 Надеждата в мен започна да изчезва, на нейно място дойде отново онова черно чувство, което от край време живее в мен, от което не мога да се измъкна. Усетих как сълзи се спускат по бузите ми. Трябва все пак да избера посока - избрах дясно. Тръгнах натам. 

 Не знам колко време ходих, но тук време няма. Може да вървиш цели години и да не разбереш. В далечината отново се появи светлина. Отново започнах да тичам. Щом я достигнах видях пак лампа с три табели и стрелки: "Тръгни в дясно" , "Тръгни в ляво" и "Задай въпрос и можеш да тръгнеш нагоре". Усетих кръвта как бушува във вените ми. Искаш въпрос ли? Добре. Как да се измъкна от този лабиринт на изгубилите се хора?