Пролетните слънчеви лъчи се промушваха между листата на дърветата. Небето беше син лазур с малка бели облачета като кълбета памук. Април беше раззеленил гората, поляните и нивите. Жужаха пчели. Чуваше се кукувица.
Старицата и девойката вървяха покрай реката и високо си говореха.
- Ей, Мирке, пак нямаме нито една пара в джоба, а тя закука …закука проклетницата…Ама, тази пролет може да имаме друг късмет… - и погледна към момичето, намигна ѝ и се изкиска.
Такава беше баба Радица, винаги можеше да каже нещо и да разсмее Мирка. Отгледа детето, от както беше проплакала на белия свят. В този есенен ден, майката на Мирка хукна подир един мъж и не се видя повече. Минаха години … и ни вест, ни кост от нея.
А Мирка беше кротко, мълчаливо момиче, петнадесетгодишната ѝ внучка, с която живееха двете сами, в края на селото. Тази пролет девойката се беше замомила и се беше източила на ръст. Черни, лъскави коси обграждаха матовото й лице и стигаха до кръста. Две сплетени плитки се полюшваха, като тичаше, а погледът ѝ зеленееше като пролетната трева. Беше стройна като тръстика, гърдите й се заоблиха и надигаха блузките, които й бяха отеснели и похабени от безкрайното пране. Беше сръчна, научи се от баба си да шета, да готви, да кърпи малкото дрехи, които имаха. Тя обичаше и се радваше на козлетата, които днес хрупаха трева и подскачаха немирни наоколо. Изкарваха по някоя пара, като пасяха кози, а стопаните им даваха мляко, сирене, сланина и кой каквото има.
Баба Радица знаеше да хвърля боб, да реди карти, да разбира съдбата на жените, които я търсеха в малката им колиба. Тя се вглеждаше с късогледите си очи в белите им ръце, четеше линиите и завъртулките на дланите им. Казваше им добри думи, щото не искаше да ги разсърди, а и всяка жена имаше надежда за сбъдване на мечтата си. Те се успокояваха и даваха по някоя пара на старицата.
Бабата знаеше и магия как да прави, но не беше правила това от години, щото се боеше да не се обърне магията срещу нея.
……………………….
Мирка долепи лице до стъклото на фурната и се загледа навътре. Още като дете се навърташе около фурната, която като магнит я теглеше. Ококорваше очи и наблюдаваше бате Симо, който с големите си яки ръчища месеше, мяташе, точеше, разтегляше тестото. А то, тестото се надигаше от дървените корита, бухнало и силно, а после се превръщаше в красиви печива. По празниците имаше и гевреци, симид, питки с медена коричка, кифли с рахат локум или със сини сушени сливи и вкусотии, които керванджиите, които минаваха по пътя за Гръцко купуваха.
Мирка гледаше като омагьосана и не мигваше от вълнение. Много искаше да се научи и да може да прави такива красоти с двете си ръце. Гледаше, гледаше, но само с гледане не става. Имаше някакви тайни, дето сама Симо ги знаеше, но той не казваше на никого.
Баба ѝ месеше, ако имаха брашно, но не можеше да се мери с майстор Симо. Той беше къде… къде много по-харен. Мирка и тя се опитваше да меси, дърпаше тестото, но то ставаше твърдо, а после хлябът клисав и сплескан.
Алъш-веришът вървеше добре. Симо, майсторът беше прехвърлил четирдесетака, но не беше се оженил все още. Имаше сприхав нрав и селяните го отбягваха. Той беше едър, с рунтави вежди, червендалесто лице, оплешивяваща глава и изпъкнал корем, който се изливаше над коженият му колан.
На няколко рафта имаше бели, обли погачи, бухнали и зачервени като ланшни ябълки.
Симо се беше навел към пещта и вадеше с една фурнаджийска лопата други самуни. Миришеше на прясно изпечен хляб и Мирка мъчително вирна носле и преглътна. Стискаше една пара, с която трябваше да изкарат доста време, но въпреки това я извади колебливо и я подаде на майстора.
Той ѝ подаде един самун с дъхава коричка и погледът му се заби в пазвата на девойчето.
Яяяя, каква мома е станала, пустата му Мирка…и тези зелени очи, като пролетна ръж зеленеят… - ахна той.
От малко това цигане му се пречкаше пред фурната и го гледаше с блеснали очи. Той не й обръщаше внимание, но знаеше, че тя иска да научи занаята и любопитно го зяпаше с часове. Понякога й даваше някой комат, ако тя премете плочника от падналите листа.
Свечеряваше се, дрезгав мрак падаше над селото. Симо излезе да затваря след Мирка, когато му щукна една мисъл из главата.
- Виж….ахъъъъ …Мирке… знам, че искаш да месиш, може и да те науча…да те взема да помагаш при мен, но…такова… - черните му очи пълзяха по снагата на девойчето и безсрамна усмивка разкри два реда пожълтяли от тютюна зъби.
Мирка застина от срам. Червенина плъзна по мургавото й лице. Стоеше като истукана. Стискаше хляба, а ръцете й се потяха от напрежение. Толкова много мечтаеше за това, да стане майсторица като бате Симо, а той винаги пазеше тайната на хляба…сега той кандиса да я учи на занаят, но…тя премигна няколко пъти с очи и се зачуди …що да стори.
Горещата пещ и белите, красиви хлябове изпъкнаха в главата й, те се издигаха като балони в красива мечта, летяха като птици, аленееха като божури, миришеха на хубаво, кацваха на рафтовете и чакаха работливи ръце да ги вземат, разчупят и да сложат на трапезата си. Фантазираше си небивалици девойчето, мислите й бяха слънчеви и цветни…
Но трябваше да заплати за мечтата си…
Симо я искаше, а Мирка имаше два пътя – да побегне и никога да не разбере тайната на хляба или да се остави в ръцете му. Беше труден избор, но тя реши…Баба ѝ щеше да я убие, но тя пристъпи към него.
Симо се присегна и изхлузи дрехите й. Устата му разтвори устните ѝ, целуваше я ненаситно и пиеше от тях. Ръцете му шареха по гърдите й, милваше я, а после застиска силно. Тя извърна глава и затвори с погнуса очи, когато той навлезе в моминското ѝ тяло. Една сълза колебливо се стече по бузата й…
……………………………..
Мирка пристанала на Симо фурнаджията – говореха хората и цъкаха неодобрително с глави. Опасна циганка, ама и той…толкова му е акъла…циганка да вземе…магия ще да е…старата е направила нещо…- носеха се клюки от уста на уста, някои се подсмихваха под мустак и гледаха що сеир да става.
Симо удържа на думата си. Научи Мирка на майсторлък. Тя чевръсто работеше до него. Влагаше любов в хляба, насъщния…Пееше му и го благословеше, а той ставаше от хубав, по-хубав…от вкусен, по-вкусен…Беше щастлива когато работеше. Сърцето й радостно биеше и ликуваше от щастие. Беше се избавила от глада и немотията. А пламъкът в пещта я замайваше и омагьосваше...
След няколко години стана по-добра и от него в занаята…Печивата й разнасяха ароматен мирис по мегдана, а славата й на майсторица се носеше чак по Гръцко. Керванджиите, минаващи покрай фурната спираха, купуваха пити и самуни, пълнеха дисагите и я хвалеха. Симо ревнуваше и ѝ хвърляше гневни погледи. Когато останеха сами ѝ завърташе по някой шамар. Бузата ѝ пламваше от срам, но си мълчеше и дума не проронваше.
Вечерите ѝ бяха тежки, делеше одъра с мъж, който ненавиждаше. Нямаше любов помежду им. Плачеше без глас в тъмнината и стискаше очи…И мислите й препускаха гневни и объркани...защо господи, мечтите ми са бели и чисти, а нощите - тъмни и злочести...защо?
Цената, която бе заплатила бе висока, но постигна мечтата си…
Раздвояваше се всеки ден, дали е постъпила правилно. Разкъсваше се от съмнения, но щом запалеше пещта тя ги прогонваше и те изчезваха като досадни мухи.
Разбра тайната на хляба...
А тайната била една – много любов и по няколко капки силна ракия в тестото, а то тестото - после лудее като ручей, става буйно като пролетна река- прииждаща и силна, напъпва като пролетен цвят, ароматен и нежен, кипва като пенливо вино, става на дъхав хляб – вечен като живота…
© T.Т. Все права защищены