Майсторицата

          Пролетните слънчеви лъчи  се промушваха между листата на дърветата. Небето беше син лазур с малка бели облачета като кълбета  памук. Април беше раззеленил гората, поляните и нивите. Жужаха пчели. Чуваше се кукувица.

        Старицата и девойката вървяха покрай реката и високо си говореха.

 - Ей, Мирке, пак нямаме  нито една пара в джоба, а тя закука  …закука проклетницата…Ама, тази пролет може да имаме друг късмет… - и погледна към момичето, намигна ѝ и се изкиска.

   Такава беше баба Радица, винаги можеше да каже нещо и да разсмее Мирка.  Отгледа детето, от както беше проплакала на белия свят. В този есенен ден, майката на Мирка хукна подир един мъж и не се видя повече. Минаха години … и ни вест, ни кост от нея.

     А Мирка беше кротко, мълчаливо момиче, петнадесетгодишната ѝ внучка, с която живееха двете сами, в края на селото. Тази пролет девойката се беше замомила и се беше източила на ръст. Черни, лъскави коси обграждаха матовото й лице и стигаха до кръста.  Две сплетени  плитки се полюшваха, като тичаше, а погледът ѝ зеленееше като пролетната трева. Беше стройна като тръстика, гърдите й се заоблиха и надигаха блузките, които й бяха отеснели  и похабени от безкрайното пране. Беше сръчна, научи се от баба си да шета, да готви, да кърпи малкото дрехи, които имаха. Тя  обичаше и се радваше на козлетата, които днес хрупаха трева и подскачаха немирни наоколо. Изкарваха по някоя пара, като пасяха кози, а стопаните им даваха мляко, сирене, сланина и кой каквото има.

     Баба Радица знаеше да хвърля боб, да реди карти, да разбира съдбата на жените, които я търсеха в малката им колиба. Тя се вглеждаше с късогледите си очи в белите им ръце, четеше линиите и завъртулките на дланите им. Казваше им добри думи, щото не искаше да ги разсърди, а и всяка жена имаше надежда за сбъдване на мечтата си. Те се успокояваха и даваха по някоя пара на старицата.

     Бабата знаеше и магия как да прави, но не беше правила това от години, щото се боеше да не се обърне магията срещу нея.

……………………….

       Мирка  долепи лице до стъклото на фурната и се загледа навътре. Още като дете се навърташе около фурната, която като магнит я теглеше. Ококорваше очи  и наблюдаваше бате Симо, който с големите си яки ръчища месеше, мяташе, точеше, разтегляше тестото. А то, тестото се надигаше от дървените корита, бухнало и силно, а после се превръщаше в красиви печива. По празниците имаше и гевреци, симид, питки с медена коричка, кифли  с рахат локум  или със сини сушени сливи и вкусотии, които керванджиите, които минаваха по пътя за Гръцко купуваха.

     Мирка гледаше като омагьосана и не мигваше от вълнение. Много искаше да се научи и да може да прави такива красоти с двете си ръце. Гледаше, гледаше, но само с гледане не става. Имаше някакви тайни, дето сама Симо ги знаеше, но той не казваше на никого.

      Баба ѝ месеше, ако имаха брашно, но не можеше да се мери с майстор Симо. Той беше къде… къде  много по-харен. Мирка и тя се опитваше да меси, дърпаше тестото, но то ставаше твърдо, а после хлябът клисав и сплескан.

     Алъш-веришът вървеше добре.   Симо, майсторът беше прехвърлил четирдесетака, но не беше се оженил все още. Имаше сприхав нрав и селяните го отбягваха. Той беше едър, с рунтави вежди, червендалесто лице, оплешивяваща глава и изпъкнал корем, който се изливаше над коженият му колан.

     На няколко рафта имаше бели, обли погачи, бухнали и зачервени като ланшни ябълки.

      Симо  се беше  навел към пещта и вадеше с една  фурнаджийска лопата други самуни. Миришеше на прясно изпечен хляб и Мирка  мъчително вирна носле и преглътна.  Стискаше една пара, с която трябваше да изкарат доста време, но въпреки това я извади колебливо и я подаде на майстора.

    Той ѝ подаде един самун с дъхава  коричка и погледът му се заби в пазвата на девойчето.

           Яяяя, каква мома е станала, пустата му Мирка…и  тези зелени очи, като пролетна  ръж зеленеят… - ахна той.

   От малко това цигане му се пречкаше пред  фурната и го гледаше с блеснали очи. Той не й обръщаше внимание, но знаеше, че тя иска да научи занаята и любопитно го зяпаше с часове. Понякога й  даваше някой комат, ако тя премете плочника от падналите листа.

    Свечеряваше се, дрезгав мрак падаше над селото. Симо излезе да затваря след Мирка, когато му щукна една мисъл из главата.

              -  Виж….ахъъъъ …Мирке… знам, че искаш да месиш, може и да те науча…да те взема да помагаш при мен, но…такова… - черните му очи пълзяха по снагата на девойчето и безсрамна усмивка разкри два реда пожълтяли от тютюна зъби.

       Мирка застина от срам. Червенина плъзна по мургавото й лице. Стоеше като истукана. Стискаше хляба, а  ръцете й се потяха от напрежение. Толкова много мечтаеше за това, да стане майсторица като бате Симо, а той винаги пазеше тайната на хляба…сега той кандиса да я учи на занаят, но…тя премигна няколко пъти с очи и се зачуди …що да стори.

     Горещата пещ  и белите, красиви хлябове изпъкнаха в главата й, те се издигаха като балони в красива мечта,  летяха като птици, аленееха като божури, миришеха на хубаво, кацваха на рафтовете и чакаха работливи ръце да ги вземат, разчупят и да сложат на трапезата си. Фантазираше си небивалици девойчето, мислите й бяха слънчеви и  цветни…

     Но трябваше да заплати за мечтата си…

     Симо я искаше, а Мирка имаше два пътя – да побегне и никога да не разбере тайната на хляба или да се остави в ръцете му.  Беше труден избор, но тя реши…Баба ѝ щеше да я убие, но тя пристъпи към него.

     Симо се присегна  и изхлузи дрехите й. Устата му разтвори устните ѝ, целуваше я ненаситно и пиеше от тях. Ръцете му шареха по гърдите й, милваше я, а после застиска силно. Тя извърна глава и затвори с погнуса очи, когато той навлезе в моминското  ѝ тяло. Една сълза колебливо се стече по бузата й…

       ……………………………..

     Мирка пристанала на Симо фурнаджията – говореха хората и цъкаха неодобрително с глави. Опасна циганка, ама и той…толкова му е акъла…циганка да вземе…магия  ще да е…старата е направила нещо…- носеха се клюки от уста на уста, някои се подсмихваха под мустак и гледаха що сеир да става.

      Симо удържа на думата си. Научи Мирка на майсторлък. Тя чевръсто работеше до него. Влагаше любов  в хляба, насъщния…Пееше му и го благословеше, а той ставаше от хубав, по-хубав…от  вкусен, по-вкусен…Беше щастлива когато работеше. Сърцето й радостно биеше и  ликуваше от щастие. Беше се избавила от глада и немотията. А пламъкът в пещта я замайваше и омагьосваше... 

     След няколко години стана по-добра и от него в занаята…Печивата й разнасяха  ароматен мирис по мегдана, а славата й на майсторица се носеше чак по Гръцко. Керванджиите, минаващи покрай фурната спираха, купуваха пити и самуни, пълнеха дисагите и я хвалеха. Симо ревнуваше и ѝ  хвърляше гневни погледи. Когато останеха сами ѝ завърташе по някой шамар. Бузата ѝ  пламваше от срам, но си мълчеше и дума не проронваше.

       Вечерите ѝ бяха тежки, делеше одъра с мъж, който ненавиждаше. Нямаше любов помежду им. Плачеше без глас в тъмнината и стискаше очи…И мислите й препускаха гневни и объркани...защо господи, мечтите ми са бели и чисти, а нощите - тъмни и злочести...защо?

         Цената, която бе заплатила бе висока, но  постигна мечтата си…

      Раздвояваше се всеки ден, дали е постъпила  правилно. Разкъсваше се от съмнения, но щом запалеше пещта тя ги прогонваше и те  изчезваха като досадни мухи.

               Разбра тайната  на хляба...

      А тайната била една –  много любов и по няколко капки  силна ракия в тестото, а то тестото - после лудее като ручей,  става буйно  като пролетна река- прииждаща и силна, напъпва като пролетен цвят, ароматен и нежен, кипва като пенливо вино, става на дъхав хляб – вечен като живота…