ХРАМЪТ

            Нещата не вървяха добре за Хабиб. Треската му се усилваше, а раната на крака хващаше гной. Не можеха вече и да го хранят, защото той не идваше в съзнание.

• Трябва да го отрежем, иначе ще умре - повтаряше Воцлав, но никой не се наемаше с това.

            Нямаха достатъчно опитен лечител. Нямаха никакви хора, племето загиваше. Седяха всяка вечер край запаления огън, мълчаха мрачно, дори вече не се караха. Марина и Естел бършеха потното тяло на умиращия Хабиб с влажни парцали и се молеха тихо на боговете да го спасят.

            Мъжете печаха късове месо от убития глиган, който бе атакувал изненадващо, нанасяйки фаталния удар с почернелите си бивни.

• Сегите имат лечител - промърмори Ханс.
• Сегите само това чакат, да ни погълнат - ядоса се Вацлав. - Нямаме работа с

тях.

            Според законите, едно племе не можеше да съществува, ако е под десет човека. Без Хабиб, щяха да останат девет. Тогава всеки би претендирал да се присъединят към него.

            Най-близкото племе, с което се засичаха постоянно, бяха сегите. При тях липсваше морал и чест, но именно това ги правеше силни и опасни. Наброяваха над петдесет души и най-вероятно имаха пръст в смъртта на Христина и Глен, а може би и на други членове на каварите.

• Едва ли сегите са ни пратили глигана. Ако само стоим и се оплакваме, нищо няма да постигнем.

            Нбуле рядко се обаждаше, но говореше истината. Сега се изправи и продължи, гледайки Воцлав:

• Дъщеря ти вече е жена. Трябва да избере един от нас и да го дари с потомство. Времето ни изтича.
• Кажи го на нея! - Воцлав се чувстваше неловко, но опитваше да го скрие. - Тя ще реши сама, а и нямаме цяла година.

            Дъщеря му, Зоя, седеше до него, навела глава. Нбуле не я закачи, обърна се към другите мъже:

• Франко, теб сме избрали за водач, чакаме твоето мнение.

            Най-възрастният от племето поглади шарената си брада, искряща на лагерния огън от мазното свинско. Даде знак на Нбуле, който седна нервно, помълча още малко, докато тишината превзе поляната и бавно заговори, подбирайки внимателно думите си:

• Всеки от вас казва истината. Решение е трудно да се вземе. Хабиб е още жив,

но едва ли му остава много. Утре ще отрежем крака и ще се молим на боговете. Ако оцелее, ще ни бъде товар и това ще е само отлагане на проблема. Жените трябва да се заплодят.

            Отново замълча, но личеше, че мисли усилено. Отряза си ново парче от месото и въздъхна:

• Тръгваме към Храма. Ще поднесем дарове на боговете, ще презаредим уогитата, после се качваме в планините, далеч от други племена, докато се съвземем. Това е предложението ми.
• А ако Хабиб не изкара нощта? - попита Ханс.
• Планът е същия. Рисковано е, защото може да се натъкнем на сегите, но трябва да отидем до Храма. Друг вариант е да потърсим племе, в което да се влеем, но не знаем на кого ще попаднем. Хората са по-опасни от зверовете, борбата за оцеляване отключва най-лошите помисли.
• Ние не сме станали по-лоши.
• И това ни крепи като общност. Но ни прави слаби.
• Слаби, но сплотени - намеси се Вацлав. - Мършата сама се изнесе от племето ни. Бих дал живота си за всеки тук от вас, защото сте човеци. Защото никой не помисли да зарежем ранения си другар. Да гласуваме предложението на Франко!

            Вдигнаха ръце в пълно единодушие. Жените също имаха право на вот и дадоха съгласието си, приседнали по-встрани от огъня, край тялото на Хабиб. Утре каварите поемаха на път. Каквото и да се случи, щяха да са заедно.

***

            На сутринта Хабиб беше вкочанен. Никой не заплака, но цялото племе бе тъжно и обзето от тежки мисли. Вече не заслужаваха да се наричат племе.

            Някога бяха част от много по-голяма общност, далеч на юг, над двеста човека. Имаха изградено укрепление и уреден живот, разработваха ниви, отглеждаха добитък.

            Докато водачът им, Дерек, не реши да управлява еднолично, заобграден от лоялни пазачи. И по-лошо, той смяташе, че всяка жена от племето му принадлежи.

            Когато насили Естел, мъжът ѝ се разяри, но бе хванат и линчуван публично до смърт. После Дерек посегна и на дванадесетгодишната Зоя, но баща ѝ не позволи да бъде омърсена. Воцлав шеще да бъде убит на момента, ако зад него не застанаха други мъже, тези, които сега бяха с него.

            Същата нощ напуснаха селището, иначе нямаше да оцелеят. Тринадесет души и две уогита, само с няколко пушки и дрехите на гърба си.

            Така се появиха каварите. Пътят им беше дълъг и труден, което ги сплоти още повече. Естел се сближи с Исмаил, който я прие за жена. Марина също бе вдовица, но не потърси друг мъж. Предпочиташе да се грижи за Зоя, която си нямаше майка, но отбягваше Воцлав, а и той сякаш не я забелязваше.

            Прехранваха се основно с лов. Не се заседяваха дълго на едно място, докато не откриха нов Храм. Само че срещнаха и сегите.

            След като твърдо отказаха да се присъединят, чуждото племе даде ясни индикации, че няма да ги търпи кротко на своя земя. Но нямаха право да ги прогонят или убият. Такива бяха законите.

            Даниел обаче напусна каварите. Предпочете по-лесния път, изоставяйки приятелите си. Никой не успя да му прости тази постъпка.

***

            Сега деветимата се промъкваха тихо през горите, надявайки се да не срещнат никого. Двете уогита зад тях обаче стърчаха високо над дърветата и металните им крака простъргваха монотонно, проваляйки всякакво прикритие.

            Зоя вървеше до баща си и не се стърпя да попита:

• Какво ще правим, ако срещнем сеги?

            Вместо Воцлав, отговори Франко, който бе няколко крачки по-напред:

• Ще излъжем. Ще кажем, че сме оставили Хабиб да пази селището ни, докато почетем боговете. Трябва да ни повярват.

            Зоя си спомни за голия труп, заровен набързо. Бяха взели всичко от тялото, за да го използват други. Но умът ѝ работеше:

• Всичкият ни багаж е по уогитата и по нас. Как ще ни повярват?

            Възрастният мъж се изненада:

• Права си! Проклятие! Така става, като мисля в движение.

            Той даде знак на групата да спре.

• Ще лагеруваме тук. Трябва да заровим багажа си, оставяме само пушките и дрехите на гърбовете.

            Нямаше нужда от гласуване, както обикновено правеха. Предстояха им още няколко дена път до Храма, през които можеше да се случи всичко.

            Нбуле и Трак тръгнаха на лов, останалите мъже започнаха да копаят дупка, а жените се заеха да подреждат багажа на купчина. Зоя събра съчки и накладе огън, макар да беше още ранен следобед. Където имаше огън, там имаше дом. Иначе си оставаше обикновена спирка - място, на което не искаш да се задържаш.

            Докато ловците се върнат с тежък товар от две сърни, всичко бе скрито и прибрано. Уловът беше опакован грижливо, за да не се разваля, или да се покрие с гладни буболечки, след което го закачиха на едното уоги.

            Храната бе за боговете, трябваше да съберат дванадесет животни. С толкова можеха да получат максимална енергия, повече Храмът не приемаше.

• Време е да те науча да стреляш - сподели Вацлав на дъщеря си, докато вадеха от собствените си запаси храна.
• Няма пушки за всички - отвърна тя. - Пък и това е мъжка работа. Естел и Марина също не са се учили да стрелят.
• Винаги може да се наложи сама да ловуваш или да се защитаваш. Виждаш, че нещата се променят бързо и нищо не е сигурно. Време е и да помислиш за мъж.
• Татко! - тя се нацупи.
• Не те притискам. Следвай природата си. Но племето няма бъдеще без нови членове. Искам ти да избереш с кого да бъдеш, а не някой да избере теб. Да имаш закрила, ако ми се случи нещо.
• Марина се грижи за мен.

            Зоя се изкиска. Добре, че никой не чуваше разговора им. Знаеше, че мъжете в племето я заглеждат понякога. Дори Исмаил, който веднъж си заслужи шамар зад врата от Естел. Но всички ѝ бяха някак обикновени, само приятели.

            Трак имаше привлекателно мускулесто тяло и се бе случвало нейното да реагира при вида му, но само от разстояние. Потта му миришеше отвратително и Зоя винаги гледаше да е по-далеч от него, когато се храни, за да не повърне.

            Нощта дойде неусетно, а на другия ден с изненада установиха колко по-бързо се движат без товара на гърбовете си. Дори уогитата взеха да изостават с огромните си крачки, та от време на време се забързваха, трошейки дървета и храсти.

            Изминаха много път, без да срещнат никого. Воцлав връчи една от свободните пушки на дъщеря си и вечер ѝ обясняваше как се борави. Не смееха да стрелят, за да не привлекат ненужно внимание с шума.

• Дръж я винаги на зелено! Използвай слънцето да я зареждаш, за да е готова и в дъждовни дни. Прикладът трябва да е стабилно опрян в рамото, да не те изрита. Стреляш само когато си сигурна, че ще уцелиш и че дъхът ти е спокоен.

            Повтаряше едни и същи неща, а Зоя следеше невидими мишени през мерника и запаметяваше. Пушката беше дълга почти колкото нея, но не тежеше. И на думи всичко изглеждаше много лесно. Младата жена чакаше с копнеж да се качат в планините, за да провери дали е така.

            Най-сетне ловците ги заведоха до Храма. Те помнеха всички местности и детайли, за тях не бе проблем да открият обраслата с пълзящи растения и притаена сред дърветата постройка.

            Храмовете изглеждаха съвсем еднакви, поне двата, които Зоя беше виждала. Някак не се вписваха сред всичко останало, дори бяха грозни, огромни правоъгълни неща, съградени от подобие на камък.

            Рискът да срещнат чуждо племе тук бе най-вероятен, защото и другите принасяха дарове, но нямаше как да го избегнат. Щяха да останат само за една нощ.

            Мъжете разтовариха мъртвите животни и ги пуснаха в отвора, който зейна от стената. После се отдалечиха на почтително разстояние, където племето щеше да лагерува, само уогитата клекнаха до Храма, за да се зареждат. Част от тях щракна, свързвайки се с боговете и сградата.

            Воцлав промърмори молитвата си, докато шеташе, всички го направиха. Стъкнаха огън и си разпределиха постове за през нощта. Сега нямаше да имат уоги, което да ги пази.

            Беше късен следобед, слънцето още грееше високо. Дадоха първия пост на Зоя, която държеше да се включи. Доволна, тя седна малко встрани от племето, облегнала пушката в скута си и зорко се оглеждаше, докато ръфа парче сушено месо. Вечерята щеше да е готова по-късно, но стомахът ѝ вече ръмжеше.

            Не видя откъде се появи човекът. Просто погледна към Храма и той стоеше там, върху плоския му покрив. Зоя толкова се стресна, че спря да мисли. Вдигна пушката и стреля.

            Непознатият се свлече и не помръдна повече.