Има една приказка, че разграден двор никой не може да го опази. Особено в поганско време, когато ни към живите има почит, ни към мъртвите. Затова и в гробището вършеят всякакви – от кльощави наркоманчета с глави като гумени топки до най-обикновени келеши, плъзнали на лов за духове. Но най-страшни са мъртволяците. За тая измет няма нищо свято по земята. Разравят гробовете и грабят от мъртвите каквото докопат – дрехи, одеяла, обувки... Нямат страх ни от бога, ни от закона, ни от хората. Миналото лято един колега ги спипал, накачулени като вампири над пресния гроб, а те му скочили всичките. Млатили го направо с лопатите. След няколко часа се свестил – проснат в чамовия ковчег, а под него мъртвецът – гол, както го е майка родила. Повече не дойде на работа. Полицията уж започна разследване, уж прибраха цяла една банда, а накрая – нищо. Търсели доказателства, казаха, и случаят се забрави. Колегата, бог да го прости, не можа да им дочака разследването – след два месеца го погребахме в същия парцел. На бас се хващам, че мъртволяците са го ошушкали още същата вечер. След този случай никой от нощната охрана не посмя да излезе на обход из гробището: каквото и да става, стоим си в стаичката и се правим на слепи и глухи, докато стане светло и смяната ни свърши. Така беше допреди два месеца и три дена. После докараха Коста Караджата.

Не го познавах що за човек е, макар че градчето ни е малко, но казват, че не бил много таман. Като го погнели щъркелите, хващал пътя за гората и не се прибирал по два-три дена. Къде ходел, какво правел, никой не знае, но веднъж се върнал вкъщи с едно коте – дребно и гуреливо, в шепа се побирало. След пет месеца наедряло като голяма котка и Караджата започнал да го изкарва навън: връзвал го за някое дърво на каишка и се запилявал из квартала. А котето си било наистина диво за връзване – мятало се на някой клон, докъдето стигала сиджимката, и оттам гледало какво става долу. Веднъж някакъв охранен пес се пробвал да му скочи и се прибрал с подвита опашка и уши на парцали. От там насетне Караджата почнал да го извежда на синджир. Мъкнел го все с него и никое куче не смеело да им излезе насреща. Така си живеели двамцата, докато една нощ кварталът не подскочил като ужилен – от къщата на бай Коста се чувало такова вряскане, все едно вещици се чифтосвали. И понеже живеел сам, направо разбили врата и влезли. Тия, дето били най-смели, още се кръстят: Коста Караджата лежал на земята по гръб, а на гърдите му стояла котката и мяучела тъй, че да ти настръхне четината. Страшна гледка била тази котка и никой не посмял да направи и крачка повече напред. Хлопнали вратата и извикали полицията, пожарната и всички, за които се сетили. А докато се натуткат, котката на Караджата драснала по покривите и никой повече не я видял. Бай Коста го закарали в моргата. Там станало ясно, че починал от инсулт човекът и изобщо не се е мъчил. И нали нямало кой да го потърси и да плати за погребение, направо забравили за него. И за котката забравили. Чак след две седмици, когато започнали да намират мъртъвците си с нахапани пръсти, се усетили, че и котката е в моргата. Тогава го докараха при нас с една счупена линейка и набързо го погребаха.

Това беше преди два месеца и шест дена. Три дни по-късно никой вече не смееше да стъпи нощем в гробищата – и наркомани, и хлапетии се разбягаха като пилци. А мъртволяците? Виж, те се пробваха няколко пъти. Знам го, защото единият път аз бях на смяна. Сега има един с превръзка на лявото око и един, дето дясната му ръка виси като отсечена – котката му съдрала сухожилията като да са прежда за терлици.

Вече сме само двама нощни пазачи на гробището. Заплатата е малка, но не се оплаквам, защото сме спокойни и почти нямаме работа – само да храним котките.