Пленница 5 Играта

Ivan    Нарочно не й се обадих през целия ден. Не исках да и наруша удоволствието да се чувства като птиче в клетка и да се рее на вълните на фантазията си. Наблюдавах я една .. през всичките нощи докато спеше – обичаше да си гушка плюшения Мечо и да се върне при дванадесет годишните. Струва ми се че там намираше онова място за истински отдих, от който я лишавах почти постоянно – не й позволявах никога да ме забрави, като едновременно по всякакъв начин и напомнях, че е истинска жена. Трудно беше – тя беше невероятна смесица от детските си спомени за припкащите боси крачета по зелената морава, щръкналите на страни плитки и зачервени от слънцето бузки, безкрайните игри на криеница или стражари и апаши, от друга страна – знойното тяло на истинска жена, разкошните гърди, стройните крака, физиката й на Венера Милоска облечена в нежна и чувствена кожа и едновременно – грациозната , пъргава походка на пантера, нейните очи, в които всичко се сменяше с бързината на мълния – от ококорените и учудени очи на малък любопитко, през  тъжното и замислено настроение на мъдрец, осъден да живее вечно , до хищния поглед на богомолка , чакаща жертвата си. Настроенията и се меняха също със светкавична скорост - обичаше да се пъха в кожата на всичко живо на земята и да гледа света през чуждите очи – беше едновременно и светец, и месия, и жертва разпъната на кръста, и палач със секирата в ръката, и пътешественик из непознати страни, и мумия в саркофага на някоя пирамида, и спасител на плажа, и войник в окопа, и дори Lia в краката на Джаба.

          Преди всичко обаче беше жена. Бях изучил почти всички бутончета, с които ми беше достъпно и позволено да предизвиквам в нея и болка, и възторг, и наслада, и тъга, беше като едно пиано, което можеш да настроиш да те  носи на вълните на соната от Шопен или да те хвърля във Вагнеровите бездни . В началото беше ужасно за нея – тя беше способна на всичко, да пресушава морета и да планини да сравнява със земята, но тя беше пиано в ръцете на бездарни свирачи. Всеки от тях знаеше, или си мислеше че знае да свири някаква мелодия.. непохватното им почукване по клавишите възбуждаше душата на пианото да реве и да стене, вместо тържественно да засвири Одата на Радостта, самата тя се измъчваше, че бе способна на всичко.. а искаха толкова малко от нея. Открих я, опознах я, изучих я и разбрах – тя беше пиано, на което не се свиреше – трябваше да знаеш точната формула и последователност на клавишите, след което тя сама започваше да се рее на вълните на звуците, понасяше те и тебе, люлееше те като в малка лодка насред океана и те водеше нанякъде .. успяваше със своите акорди да те потопи във вихъра си и да изтрие от устните ти такива въпроси, като – накъде, защо, какъв е смисълът, времето изчезваше и .. ей богу – винаги те оставяше сам на брега, не в бездната – на брега и то – сам. Стараех се. Откривах все нови и нови клавиши по нея, за които тя даже не се досещаше, че съществуват. Настройвах я така, че запяваше мелодии, скрити от самата нея там – дълбоко в душата й, тя гледаше очудена и невярвайки на очите си размахваше крилете на фантазията си и ние се носехме всред безкрая. Постарах се да създам клетка за нея, да изгоня сивотата от всекидневието й, да я обградя с формите и багрите, които бяха в съзвучие с душата й. Самата сивота я поех върху себе си – а и тя започна да изчезва и да се стопява през делниците ми само при мисълта за Lia; останалото време – самата Lia беше до мен – друго нищо не исках и не ми трябваше.

          Отключих вратата. Влязох в преддверието и се сепнах. Тя не беше там. Сигурно съм сгрешил.. помислих си, когато един .. хитлерист се изправи срещу мен и впи очите си в моите под нахлупената фуражка. Не – това не е Lia – тя никога не е била черна, строга, властна, жестока, самовлюбена, горделива и много садистична. Чернен фалос се подава между полите на кожен шлифер. Студенината на нейния поглед ме кара да се свлека на колене – не ТОВА не може да беше МОЯТА Lia! Как ли е успяла тази да се вмъкне в моята клетка без позволение! Набирам смелост, коленете ми все още треперят и се опитвам да протестирам, но от гърло ми започват да излизат насечени звуци. В същият момент чувам рязък звук и нещо просвистява покрай ухото ми. Какво ли е станало с МОЯТА Lia! Сигурно виси някъде в съседната стая разчекната на веригите си! Боже мой, не можах да я опазя! Моето Много Послушно Момиче! Ivanе.. къде сбърка?! Провали всичко, ... не можа да обмислиш всичко..Така е като се правиш на бог.

          Камшикът свисти над главата ми – навел съм се на четири крака и всичко, което мога да видя са кожените ботуши с остри токчета. Страх ме обзема, токчетата са дълги и тънки, за момент почти като на живо изпитвам ужаса от впиването им в пльтта ми ... пронизват безмилостното. Свистенето се усилва и учестява. Аз като пружина залепвам устните си за ботушите. Токчетата са точно пред мен – фиксирам ги с очи и се старая да ги държа на разстояние. Плъзгам устните си нагоре много, много бавно за да не разсърдя собственничката им. Достигам до мрежестите чорапи – вече съм далече от токчетата и си позволявам малки волности – опитвам се с език и зъби да в изпробвам здравината им, цялото ми същество роптае срещу тяхното съществуване върху изваяните крака. Придвижвам се бавно нагоре и – усещам, че нещо не е в ред. В стаята е тихо, долавя се само пулсирането на леки вълни на възбуда и удоволствие ... хитлеристът е застанал в стойка ‘мирно’ и е отпуснал двете си ръце, нежни пръсти рошат косата ми .. Решавам, че вече мога напълно да отворя очи .. Боже мой.. между чорапите блести моята верижка! Плахо прокарвам пръсти по нея и изведнаж ме обхваща нов ужас .. Намразвам себе си, че съм изтезавал моята Lia по този начин .. трескаво започвам да мисля как да я оттърва от този варварски паяк, който съм и монтирал в момент на умопомрачение и веднага си спомням онзи луд Ivan – всяко едно негово движение и похотлива и извратена мисъл , хилядите начини, които бях прехвърлил през главата си за да удовлетворя желанието си да те мъча постоянно – дори така .. ух . и това бях мислил – точно за такъв момент  на слабост, когато ще ми се иска да те освободя от оковите на собственната си лудост и как да направя така, че тази халка да не може да се сваля никога.. Ръцете ми отмаляват .. веригата пари .. изгаря душата ми ... как съм могъл да монтирам този метал в крехката ти плът ... очите ми се насълзяват от умиление и омраза ... поглеждам нагоре и ми се ще да срещна очите ти и да моля за прошка ... ФАЛОС .. стърчи над мене подигравателно.. стърчи над мене заплашително ... стърчи над мене ... като черен отмъстител за причинените ти от мен болка и унижение ... свличам се обратно долу и душата ми е някъде ... не знам къде точно ... очите ми виждат всичко от тук – страшно финните бутуши .. мрежестите чорапи ... веригата виеща се между тях ... черният фалос ... под полите на шинела се различават и страхотните гърди на Lia стегнати в кожения сутиен и ми се струва, че не двете му връхчета се очертават и другите следи на моето престъпление ...  Най – отгоре.. камък ми пада от сърцето – най отгоре греят щастливите очи на Lia – смеят ми се самодоволно и злорадо .. тя ме прихваща и повдига до себе си ..

          - Изненадах те, нали! Ама си го заслужаваше ! – мълча и отново потъвам в зениците й – не мога да разбера – има и радост, има и частица омраза, има и самодоволство, и опрощение на моите грехове, има и тъга, има и ... , не мога да я разгадая напълно – има нещо от пантерите – просто безразличен и хладен поглед към хапката, която се движи пред тях.. Има и мъжественост!  Насмешката, която се четеше там говореше вместо самата нея – “ Изтърпях те ! Не се уплаших и няма да мрънкам ! Ще се боря и ще ти изкарам през носа моментите, когато не си мислил за мене, както и мързела ти , когато искаш да си почиваш и ме забравяш някъде – вързана и непотребна! Пази се – котката в мен ти е намислила нова игра със страхотни изненади!“

            Леко прокарваш ръце по лицето ми .. устните.. спускаш ги надолу .. започваш да галиш синджирчето на врата ми ...  'Ей, Богу .. няма да е лесно с теб ! ' – обхваща ме смях , но се държа абсолютно сериозен – през това време съм разтворил полите на хитлеристката ти униформа и мачкам гърдите ти – ' Ключето, което така хитро търсиш не е там ! ' мисля си наум и ... започваме май нова игра, която няма да има край..

-----------

Lia      Стоиш изправен, почти на един дъх разстояние от устните ми. Сега, възкачена на високите си кожени ботуши мога да те гледам право в очите ни които се на една равна линия. Очите ти … познавам всяко петънце и цвят в тях, изучила съм формата им, ириса и музиката на цветовете в тях. Уморени са понякога очите ти, като на пребито и бездомно куче, навън в късна есенна и хладна нощ. Такива са когато се завръщаш у дома и си изтощен в своята битка на мъжество и оцеляване навън в джунглата в света на парите, разменящи се между също толкова уморени самци като теб. А друг път са като на малкото момче, тръгнало с лентички в ръце да връзва по кьошкьовете за късмет или любов…изпълнени с жажда за първооткривателство и хъс. Много рядко виждам в твоите очи и бездната на черен хаос. Този поглед е най-страшния за мен. Изтръпвам в уплаха, че нейде там бесуват демоните твои и те ръфат в люта и неравна битка, която ми се ще да не изгубиш нивга. Най-лошото е, че тази битка си е само твоя и аз дори и да искам, не бих могла да се преборя с демонските сили. Зная ги очите твои и мога ако ме накараш ей сега да се обърна с гръб – и да опиша с думи всяка извивка и цвят в тях. Имаше един филм ‘Телма и Луиз”, се казваше. Там две жени, наранени от мъже и от света бяха взели една и тръгнаха на своя път далечен, от който никога не се завърнаха. Полетяха в бездната на един каньон, ала се усмихваха щастливо. Та приятелят на едната жена я убеждаваше колко я обича и как не можел да живее без нея. Тя се усмихна тъжно, обърна се с гръб към него и го помоли да каже какъв цвят са очите й. Той стоеше недоумяващо и беше толкоз безпомощно жалък…

          Спомням си веднъж, че се прибра пък леко пийнал и в зениците ти ме гледаше… направо ме заливаше с похот твоята мъжка суета. Накара ме да лазя по пода, смешно гола, захапала пантофите ти в уста. Бях същинско кученце покорно, булонка може би, ала вътрешно си знаех аз, че скоча ли – и доберман ще бъда, стига да поискам. После пък ми заповяда да бъда масичката твоя, на колене и ръце подпряна, а върху гърба ми тури чашата с коняк. Не смеех и да мръдна, че разсипех ли я чашата ще ме последва лоша участ. И странното е, че не ми минаваше изобщо през акъла умна мисъл, щото булонките и масичките не могат да си мислят кой знае какви възвишени и умни мисли. Те просто служат и най-многото булонките да близнат в знак на благодарност ръката на стопанина си свой. И е толкова прекрасно да си кучето любимо и не се налага нито да умуваш, нито пък да мислиш за проблеми и дилеми. Куче с потелко да си на този свят. Виждала съм как хората понякога полагат много повече грижи за кученца и котки, отколкото за своите деца. Когато ме галиш по главата все едно съм твоето вярно куче, си мисля именно това. В безропотната ми, покорна кучешка любов към теб не се налага да съм хищник див сред хората навън в реалния живот. Ала защо ли да обиждам зверовете!? “И в най-дивия звяр има капка мислост. В мен няма – значи не съм звяр!”. Понякога е по-добре да бъда твойто кученце любимо, отколкото човек…

          Сега те гледам прямо в очите, моите са скрити под сиво-черен грим. Гледам те уж навъсено и строго, ала сигур виждаш издайническите ми пламъчета в тях. Ехххх, сигур няма и да се науча да прикривам този огън в тях, когато искам. Пръстите ми нежно за заровени в косъмчетата на голите ти гърди и търсят нещо да открият. Усетих аз онази тъничка усмивка в зародиш по устните ти ей сега. Разбрах, че няма да открия това, което търся точно там. Ахххх, негодник такъв!!! Напуши ме и мен на смях, че съм толкова наивна, че така те подцених. Присмях се вътрешно на мен си, че съм толкова глупаво наивна. Сигур си предположил, че ще го потърся златното ключе на верижката на твоя врат. Как ме поднесе елегантно, не мога да понеса таз усмивчица по твоите устни. Не и в фюрерския си вид, така както съм сега, забила свъсен поглед в твоите очи. Ще си играя аз моята игра и ще принудя и теб да я играеш. Цял ден ме върза и ме води не за носа ми, ами за клитора ми като някоя робиня бяла и сега е моя ред да отмъстя за честта на онази другата в мен. Не мога да я подмина лесно ей така като в игра. Сигур някой де ще се науча да бъда по-различна. Не искам да се примирявам или пък да се предавам в своите битки с безчестие и загуба на воля, ала поне искам да се науча на нещо, което сякаш все ми липсва, а го искам. Аз му викам СМИРЕНИЕ. Ако се науча да се смирявам със себе си самата и да си прощавам, ако мога сама да си казвам вътре ‘ооо, недей се сърди и гневи така, че си изгубила свойта битка, та това е само игра на война”, ако мога да бъда не кръвожадна и безпощадна към мен си самата, а щадяща и милостива, то може би така и ще открия смирението в мен. Ала сега не мога да отстъпя, макар, че сякаш искам. А каква игра ще е наужким, ако ти простя от раз!Всъщност мога да се цупя и да те изнудвам чрез вина – това е най-изтънчено перверзния и ненормален начин в играта на любов. Мога да те изнудвам като ти вменявам вини за садистичната ти страна. Някои хора така си живеят цял живот изнудвайки другите да ги обичат чрез вина. Ала аз не искам да бъда жертва и да ти вменявам идиотските вини. Аз съм ти равноправен твой партньор и имам винаги своя избор на свободно човешко същество, решило да бъде водено за своя клитор. Както и ти имаш своето право на избор да бъдеш садистичен, зъл и лош, когато искам.

          Обаче сега искам да се забавляваме, да си играем на “забранените игри”, в които има толкоз виталност и енергия от цветност. Нееееее, няма да се дам лесно аз! Ще те накарам горко да ридаеш и да съжаляваш, че ме върза днес така. Иначе няма да е честно. Пръстите ми галят косъмчетата по твоите гърди с милувка нежна. Малкото ми кутре палаво се вмъква в едната ти халкичка окачена на зърното, лекичко придърпвам. Виждам в очите ти искрица похотлива. И тя ми стига, за да набера онази сила в мен самата, която свива в граблива хищност пръстите на дясната ми китка, захващам солиден сноп от косми в шепата си така от раз, завъртам си ръката и те оскубвам по най-жестокия начин. Не го очакваше и това ми носи садистичен кеф и сладост. Лицето ти, до момента така блаженно похотливо, се разкривява в болезнена гримаса и ужас неочакван. Очите са хем учудени, хем изпълнени с болка. Не можеш да повярваш, че това съм аз – твоята послушна и покорна котка или пък булонка. “Бъди многоооооо послушно момиче!!!” – е сега няма и помен от малкото и палаво момиче на 12. Чак на себе си в следващия миг учудвам се и сякаш нещо в мен крещи от болка – коя съм аз сега!? И в миг, аха, ахаааааа и ще пусна снопа косми по гърдите ти и ще те целунна нежно по разкривените ти устни…ала се възпирам с огромното усилие на волята си. Не! Ще си играем сега на моята игра! Устните ми, пожелали в миг да те целунат и да изтрият тази болка, изписана по мускулчетата на лицето ти, сега се разтворят в иронична усмивчица. Кефя се на тази болка по лицето ти и искам да я видиш там. Не в очите ми, защото там я няма. Не зная къде е това ненормално и извратено пламъче в мен, а може и да е в очите ми – не зная. Ти ще кажеш после къде да го открия в себе си самата…

          Сега обаче те гледам строго, иронично и надменно, та чак студено и дърпам косъмчетата ти така, че все повече лицето ти се разкривява в болезнена гримаса. Опитваш се да хванеш в твоите ръце ръката ми и да ме принудиш да те пусна. Знаеш прекрасно, че си физически по-силен от мен и ако искаш – можеш да ме надвиеш в физически двубой. Помислям си за миг, че мога да те сритам с коляното си между краката ти и това ще ти дойде като гръм от ясно небе. Ала да ти кажа – не ме влекат бруталните подходи никак даже. Изсъсквам за секунда “Ivanе, пусни ръката ми!” и ти дори преди да съм завършила изречението си ме пускаш и ръцете ти увисват във въздуха нелепо и сякаш без капка сила в тях. Погледът ми е толкова студен и режещ, че може би решаваш, че в момента не си играя с теб, ами виждаш истинската моя същност. Виждам обърканост и смутеност даже в твоя поглед, някакво недоумение – коя съм аз!? Lia, която знаеш и познаваш или някаква жена в черно с фюрески одежди, която ти за първи път в живота си я виждаш. Хайде де – коя см аз!? Ако открия отговора на този въпрос нявга, може би ще разбера всичките тайни на света и на всички човеци … Обаче сега съм такава, каквато ме виждаш, чувстваш и усещаш – която и да съм за теб!

          “Искам си ключето!” – казвам и пускам снопа косми от гърдите ти. По лицето ти се разлива бавно блаженството на отиващата си болка. Объркан си, не знаеш какво да сториш, виждам направо как лампичките вътре в ума ти святкат, мигат бясно и се луташ да намериш най-правилния за теб подход. Дали да ми противоречиш и да спреш моята игра, дали да почнеш своя, дали да продължиш по моята свирка. Неееее, няма да ти оставя време, за да откриеш така нужния ти отговор в момента. “Съблечи се!” – заповядвам с леден глас. Виждам как в очите ти грейва за миг от секундата похотлива искрица и искаш да ти се усмихна нежно и невинно и да продължим по твоя начин на игра, ала в следващия миг аз се отдръпвам рязко назад от тялото ти и ти даже и не успяваш да съзреш движението на ръката ми, с която държа кожения камшик (онзи същия, който кокетно беше разпилял палави езичета до керамичната зелена купа със слънчеви парченца пъпеш) и те плясвам с него леко през гърдите ти. “На колене!” – гласа ми заповядва и в него няма капка колебание или пощада. Изумяваш се от този акт на грубост и жестокост, ала коленете ти сами започват да се свличат към пода в коридора. Решена съм на всичко, за да си игрем на моята игра – тази вечер е особена за мен. Lia иска просто да се забавлява със своите си демончета малки вътре в нея – онези, които я правят  “черна, строга, властна, жестока, самовлюбена, горделива и много садистична”. Не съм сигурна, че ще ти хареса тази игра и съзнавам, че в този коридор, в който сега стоиш на колене объркан - ще ти е присърце или ще я харесаш. Всъщност истината е, че не играта в случая е важна, а желанието в мен да ме харесваш и такава. И друга, и различна, не в калъпа на идеала ти за мен. Желанието в нас, човеците е да търсим тоталната любов – онази, в която ще искаме да ни обичат всякак – не само силни, красиви, млади, а и болни, грозни, слаби ... ще искаме да ни харесват, даже и обичат садистични, властни, горделиви, самовлюбени, извратено-ненормални, жестоки ... иначе за мен другото е любов на парче и аз такава любов не ща. Може и химера, алюзия да е това, не зная…

Стоиш пред мен на колене и сигур се питаш къде изчезна Lia. Защо така сега ще си играем на моята игра!? А толкоз просто е – игрите са различни и там е може би разковничето на забавата в тях – че таз игра се играе от двама и има изненада. Не може да предвидиш всеки ход на другия или да си играш на собствената си игра – тогаз е просто един сценарий ясен, в който всичко ти е до болка познато и омръзнало. Сега обаче някак си е по-различно – играта се играе не в самотната фантазия , а от Lia и Ivan.

          Започваш бавно да събличаш сакото си и твоята риза. Лично ти ги гладя всяка седмица, макар че най-омразната ми домакинска работа е шиенето с игла и гладенето. Всичко друго някак се понася, ма туй ми е омразно. Няма как обаче. Виждам как зърната ти, продупчени с висящите халкички са леко настръхнали. Значи все пак ти е забавно, или се лъжа….Както и да е, аз сега съм фюрерка в черно, а не лутаща се в дилеми кое какво е и защо. “По-бързо!” – заповядвам. Разкопчаваш колана на панталона си, копчетата и той се смъква сам. После и слиповете бавно смъкваш. Опитваш се да се изправиш, за да ги събуеш, ала аз забивам остро токче в бедрото ти. Ти се сгърчваш в безумна болка и торса ти се свива върху крака ми обут в черния ботуш. Опитваш се сякаш да го повдигнеш, за да не те боли така ужасно, ала мен това ме вбесява. Ти помисли ли, когато ме заключи сутринта с катинарче!? Повдигам с края на камшика си брадичката ти и се втренчвам в очите ти изпълнени с болка и сякаш учудване, че съм способна да те нараня така. Нежно се усмихвам и ти казвам “Стани и се съблечи!”. Никога не трябва да проявяваш в моята игра своеволие да ставаш без разрешение от мен. Нали разбираш!? Ти с мъка се изправяш, събуваш обувките си. събличаш панталона и слиповете си и чорапите.Сега си абсолютно гол, само халкичките се мъдрят някак закачливо върху настръхналите ти зърна. Поглеждам надолу, члена преди мъничко сякаш беше леко възбуден, ала сега от болката на токчето в бедрото ти се е свил някак си плашливо. Очите ми се плъзгат по него, но не откривам там ключето. Ахааааа, явно ще е на тайното местенце скрито. С краят на камшика си повдигам члена ти и виждам другата халкичка, на която виси окачено търсеното от мен златно ключе. “Искам си ключето!” – казвам. Ти се колебаеш какво да сториш – явно все още в теб бушува дилемата дали да продължим в моята игра. “Не си и помисляй да не ми го дадеш доброволно!” – казвам с леден глас. Взираш се в погледа ми и разбираш, че съм твърдо решена да си получа исканото от мен в момента. Пръстите ти го откопчават от златната халкичка. “Добре, сега искам да ме освободиш от халката ми! Захапи ключето със зъби и пълзи на колене след мен!” Ти съвсем се изумяваш от това, което искам, виждам го в погледа ти. Ала се свличаш на колене. Хайдеееее, виждал си ме как го правя, не е трудно. Обръщам се и тръгвам към детската ни стая, а ти пълзиш след мен покорно и почти безшумно. Не се обръщам да те гледам, зная че лазиш на колене след мен. Влизаме в стаята ни за игра. Аз сядам на един стол пред онова огромно огледало и ти стоиш пред мен с наведена глава, държащ със зъби златното ключе. Виждам отражението ни в огледалото. Облечена в черна кожа една жена и мъж в своята кожа, гол и на колене. Харесва ми тази гледка. “Хайде, отключи ме!”. Ти вдигаш поглед към бедрата ми, обути във фините мрежести черни чорапи. Зная, че ти се иска да погалиш ръбчетата на чорапите и да пъхнеш пръсти в малките им дупчици, ала не смееш. . Ахххх, как се изкусяваш вътрешно в теб, какви ли бури те вилнеят и може би така ще стане. Ключето ти е все още между зъбите ти , държиш с лявата ръка верижката и лекичко опъваш…..хайде, реши какво да правиш!?

Следва