Отпуск

      Утрин е. Аз съм на терасата с голяма чаша кафе и очаквам изгрева. Полугол съм, само по боксерки и с малка хавлия на врата. 

Прохладата в този час е невероятна, въздухът свеж и няма никакъв вятър.На изток небето е розово, по него личат кафеникави продълговати облаци, вероятно разнесен дим от пожарите край  с. Славянци. От високия етаж обхващам с поглед огромната котловина. Две звезди или планети, много близко една до друга, доминират преди изгрева. Слънчевите лъчи вече близват най-високите върхове на север, но източната могъща планина все още спира слънцето, макар че в средата на билото й се появява светла корона. Съседката от отсрещния блок също излиза с чаша на балкона. Двамата неформално си правим компания с погледи вместо с думи. Един ястреб се появява, носейки гълъб в ноктите си. Колебае се къде да кацне, но в крайна сметка отлита към старите гробища. Най-сетне слънцето избухва като свръхнова в седловината между два върха. Обещава ясен и може би горещ ден. Гледам за кратко към ярката светлина, докато е малка и преди да ме заслепи. Започва се, най-спокойният час от деня е минал. Камбаната на църквата в съседство, разположена на върха на малък хълм, започва да бие жизнерадостно със съвсем леки призоваващи и тревожни нотки. Време е. Поръчвам такси и се отправям към жп гарата, знаейки, че "всяко пътуване завършва с прегръдки и целувки".

       Пътуването разгръща картата на света пред теб. Гънките се изправят, скрити досега местности излизат наяве. Планини с борови гори, суходолия в подножието им, стърнища, очертани от обрасли синори, съхнещи овощни градини. Малките села са превзети от високи храстовидни дървета. Седалката в купето е удобна, малко е топло, но подухва от отворения прозорец в коридора. Влакът спира на малка гаричка и разбираме, че ще има известен престой. Някои от пътниците слизат на перона да пушат. А в главата ми звучи песента на Преслава: "Целувай колкото и както пожелаеш, умирам с теб да бъда - другото го знаеш..!", след това Coldplay с"Paradise", после "Бийтълс" и "Всичко, от което се нуждаеш, е любов". Сега мисля само за това, за любовта. Лято е и навсякъде виждам хубави непознати жени, облечени ефирно и с форми, които ме побъркват. Броените дни са пред мен -- ще ги живея, както си поискам. Без да ща, в мислите си, се връщам към работата. Пътностроителният сезон е в разгара си, хората и техниката изнемогват. Мнозина напуснаха или буквално избягаха, прогонени от мизерното заплащане, лошите условия на труд, продължителното работно време и пътуванията (считани за лично време) от и до далечни обекти. Хората намаляваха, на портала нямаше никой, а само вятърът търкаляше кълбовидни тръни. Тези, които все пак започваха при нас бяха от изпаднали по-изпаднали, с вид на клошари,някои с психични проблеми и алкохолици. И аз трябваше да ръководя тези хора, всеки ден да реализирам производство, да осигурявам фронт за другите бригади. В годините назад, в началото на всеки сезон, шефовете ни казваха "работете извънредно, ще има пари" -- до 19 ч. на обекта, всяка събота, по празници. Но само в два от най-силните месеци вдигаха със стотина лева заплатите и това беше. И всяка нова година надеждата, че ще се оправят нещата, ще премине кризата, ковида, войната, че ще забогатеят началниците и ще има и за работниците. И накрая хората им заявиха: "Не искаме пари -- искаме си почивката!" Главният ги разбра, както беше влязъл с острите си обувки в горещата лепкава емулсия на пътя Сливен - Ямбол след поредния бунт. Всъщност му казаха "не вярваме на обещанията за пари, затова ще работим само 8 часа, искаме си съботите, неделите и празничните дни!" Да продадеш душата си за пари, джипове или жени, това има обяснение...Но да продадеш душата си и да ти платят с похвали и обещания -- в това има нещо изродско. 

        Пристигам в града. Но влакът отново спира на около километър преди гарата. Колебая се дали да сляза тук и да продължа пеша до близкия квартал, но в този момент потегляме. Слизам на гарата, жегата вече натиска. Взимам си вода и отивам до близкото такси. Вътре до шофьора има някакво момиче. "Качвайте се, това е дъщеря ми..." Докато караме из града разбирам, че момичето е  студентка и ще изкара част от ваканцията тук. Две доста пълни циганки махат. " Къде ще седнеш ма, на коляното ми ли!?"-- вика шофьорът, но все пак се обажда на колегите си: "На еди кое си кръстовище чакат две жени..." Кратко мълчание. Отсреща питат шеговито: "Брачедки ли са.?" Бащата оставя момичето на едно кръстовище, след което продължаваме по една наклонена улица. Слизам пред познатия блок, който преди месец трудно бях открил. Плащам таксито, а шофьорът казва "дано ти е лека ръката".

        Звъня и след малко тя слиза. Качваме се до малкия апартамент. Събличаме се. Тялото й е съвършено -- слабо, изпънато, с дълги крака, големи стегнати гърди, кожа бяла като мляко и толкова нежна и фина, дълга руса коса, а сините й очи са топли, усмихнати! Тя е сбъдната мечта и много повече, защото никога не съм си и мечтал да бъда с такова момиче. Започвам да я целувам навсякъде: шията, гърдите, стегнатия корем, краката и за дълго се спирам между тях. Усещам как целувките ми я възбуждат, а аз си представям, че се целуваме в устата, ръцете ми я галят нагоре към гърдите и раменете. После правим 69, дълго и страстно, тя е отгоре, а ръцете ми са обхванали дупето й. Завъртяхме се и тя ми каза "Ела върху мен!" Няма какво да искам повече от живота! В отпуск съм.

                                                                                                                               8. август 2025 г.

                                                                                                                               гр. Сливен