Пиши ме умрял!
- Пусти живот, като неверна жена е. Все те приласкава и гали, ама фустите си за други вдига. Тлее като свещица и кога ще угасне един Господ знае. Как ще го живееш от тебе зависи - дали ще телееш или като барут ще гръмнеш! Дорде си млад и животът и момите ти се усмихват. Кога остарееш всите ти се зъбят, а момите пак ти се усмихват, ама под сурдинка. Щото си гръмнал, у путурите.
Така говореше дядо Ставри на младия лекар, който го преглеждаше в кабинета.
Ставри беше осемдесет годишен, слаб и прегърбен старец. Живееше в едно забравено от хората село, в Родопите. Тази сутрин дядо Мустафа го намерил паднал на двора и извикал линейка. До тези места трудно и рядко стига линейка, но за късмет на Ставри този път пристигнала.
- Виж, момче, вземи ме пиши умрял!? - обърна се към доктора старецът.
- Как ще те пиша умрял, бе дядо!? То това си е престъпление пред системата. А ти сигурно си набожен!? Нямаш ли страх и от Бога?
- Тогаз поне се обади на ей тоз номер и кажи, че съм умрял. Става ли, а!? - подаде едно сгънато листче изписано с много цифри.
- Ама ти си жив, как да лъжа!?
- Не лъжеш, момче! Отдавна съм умрял. Само къде тялото още не се предава. Сърцето пустото като гвоздей се е забило и не пуща да си ида при Алтъна. А тя отдавна ме чака. Каква жена само беше моята! Кога запееше славеите замлъкваха, кога из двора работеше вятърът я носеше. Всичко отръки и идеше. Хляб да ти замеси, риза да ти ушите... Не я даваха техните, че те на Аллах се молеха, а аз в Христос вярвам. Накрая се примириха. Оженихме се. Син ни се роди. Изучихме го. Сега в Америката работи. Последно преди пет години си дойде, за погребението на майка си. Ех, отиде си мойта Алтъна! Той и Мустафа я искаше, ама тя мене избра. Та сега с него сме сърдити и от петдесет години не си говорим. Ей на и в линейката мълча, дума не отрони, ама живота ми спаси. То за какво ли ми е потрябвал тоз живот!? Седем старци останахме у нашето село. Сяка сутрин се броим, като пилците, кой жив се е събудил. Къщите порутени, пътищата избуели с треви. Само с диви прасета и змии другаруваме. Домът е като човека, няма ли кой да го сгрее и напълни, изсъхва и замлъква. Колкото повече пустее, по-бързо се руши и умира. Пиши ме умрял, чедо! Обади се на сина! Белким тогаз дойде да се видим.
- Не мога, дядо! Ще му се обадя да му кажа, че си зле.
- Няма да дойде, момче. За едно зле от Америка няма да си дойде. Виж друго нещо е ако съм умрял. - тъжно каза старецът и мушна листчето обратно в джоба си.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Росица Димова Все права защищены
