Докато мъжът отваряше чадъра над главата ѝ, тя не знаеше, дали думите му закапаха като целувки по миглите ѝ, или капките дъжд паднаха по тях, за да се пързулнат в извивките им като немирни лепрeкони. Не беше сигурна и коя част на деня е, понеже небето приличаше на сърдито море, а вятърът го люлееше и заплашваше да го изсипе върху главите им. Но знаеше със сигурност, че мъжът се появи, тъкмо когато тя вдигна ръце, за да се защити от морето.

- Така е по-добре, нали? – беше казал той, докато я приютяваше под чадъра, с гласа на онзи мъж покровител, който знаеше как да плува срещу течението, при това мъкнейки след себе удавник. 

Жената изглеждаше не прекалено млада, за да приеме подадената ръка като предложение за близост, нито прекалено възрастна за да си помисли, че го прави от грижа за здравето ѝ, но прие опеката на мъжа с чадъра с благодарност, пъхна ръка в неговата и го помоли да я изпрати до спирката.

 След малко тътенът от бетона под водата беше започнал да обхваща тялото на жената от всички страни и, докато настръхваше от студените пръски, тя видя, че наоколо колите се стичаха като разноцветни буболечки в локви, очаквайки все пак някоя издатина да се окаже опора, по която да продължат. Двамата вървяха, а зад стъклените прегради ги наблюдаваха безброй примирени очи. Не бяха нито изплашени, нито учудени. Просто очи на хора, които се редят на опашка, спускат се по течението на бурята, за да стигнат все някога живи до къщите си и да осъзнаят за сетен път, че не са нищо повече от статисти в реката. Движеха се и тези двамата непознати един за друг, подухвани ту отляво, ту отдясно, спъвайки се в ритъма на походката на другия. Тя дребна и по-чуплива от врабче, облечена в лилава, вече подгизнала от дъжда рокля, очертаваща сухата ѝ настръхнала гръд,  хванала под ръка този вдъхващ сигурност, черен кит, в черен костюм. Кап, кап, кап…   Дъждът чукаше по черния им покрив, толкова силно, че тя едва чуваше какво я пита, затова се налагаше той да повтаря въпросите си.

-       Май никога не ви се е налагало да плувате срещу течението, госпожо?

-       Срещу течението? – замисли се тя, докато топлината пъплеща под черното му сако се вливаше в бялата ѝ ръка и размърдваше кръвта ѝ.

Той каза още неща, докато вървяха – така беше без съмнение. Според нея всички мъже обичаха да говорят, без да казват нищо особено, а жените обичаха да търсят, зад същото неособено – нещо красиво, нещо важно, като отличителен знак, с който да разпознаят чувствата им. Ето този говореше за течението, така сякаш го беше видял около бръчките на кафявите ѝ очи. Да, така беше – си мислеше сега тя, докато крачеха към някаква спирка, за която той спомена. Все по течението се спасяваше. Случеше ли ѝ се да изпадне в беда, в скръб, в ужас или в гняв, лилавото врабче се носеше по течението. Не плуваше, просто се носеше. А тя водата си знаеше работата. Влачеше, търкаляше където тя си реши, удряше я по камъните,  дърпаше навътре, навътре към дълбокото, така че накрая, когато вече реката, убедила се, че достатъчно се е позабавлявала с играчката си, я захвърляше на някой бряг – разкъсана, като парцалива кукла. Случаят с лилавата рокля беше точно такъв. Но така да се каже всеки път изваждаше късмет, понеже беше миниатюрна, леко повяхнала красавица и все се намираше някой такъв господин, който да я извлачи от пясъка, после да я приюти в колибата на живота си. С топла супа да я закрепи и накрая естествено такива господа очакваха от нея да им се отдаде за благодарност и да им роди деца. Те от своя страна наричаха това – любов. А тя години наред се насилваше да вярва в нея, повтаряше си че няма в какво друго да вярва, защото боговете за нея бяха измислени, от хора без работа; хора въвеждащи своите си правила, от страх да не заприлича светът на бардак. Обаче и най-големите страхове се сбъдват. И когато прозреше за пореден път, че късче любов нямаше в благосклонното безразличие на този бог към нея, или в деспота, който докато пълнеше джобовете си с пари, преправяше нейната същност до придатък на обзавеждането, а утробата ѝ от носене на деца, заприличваше на залинял зеленчук (маруля - например),тогава тя истински вярваше, че светът се подчинява само на инстинкта. Инстинктът, с който проститутката жертвопринася тялото си към пастта на похотливия звяр. За да получи тя от него сандвич, подплатен с миризлива стотачка, заместваща друго, с която стотачка да изкрета още някой ден, засищайки с нея изнемощялото си за добрина тяло. Инстинктът, с който банкерката се усмихва любезно на новите кредитоискатели и прави така, че всичко да изглежда като жизнено важна помощ за тях.  Защото неточно е да кажем, че такива са жените на 20-ти и 21-ви век. Такива са жените откакто свят светува. Имат нужда да вярват в нещо като чудо, което да ги отвлече от материалните им нужди и да им разкрие в живота красивото и възвишеното, заради което си струва да не се превръщат в мъже. И обикновено, затова се захващат за вярата. В случая с лилавата рокля, вярата в любовта, защото тя беше спряла да вярва в друго. Тя вече не знаеше дали и в нея вярва. Чудеше се сега: какво иска този мъж от нея. Някакъв гръм ли го стовари пред нея, за да си спомни, че любовта в нейния живот в почти всички случаи се оказваше, без гръмоотвод, или още по-лошо, беше паянтова къща насред полето, и докато люлеейки се в нея я изстрадваше с всички бръчки на кожата си, тази същата къща се оказваше изгоряла, а тя разведена и на улицата с деца. Ето сега и втория си брак, преди бурята тя беше тръгнала към адвокатката си, за да го довърши, но онзи искаше да ѝ вземе детето – да си поиграе с него на заложник, та на нея хубавичко да ѝ изстине снагата. Дали и сега не се повтаряше същото – питаше се жената, хванала под ръка непознатия, силен мъж. И откъде се появи, исполинът с чадър, въплъщаваш с появата си всички случайности взети заедно. И колко още щяха да вървят заедно, за да разбере: кой е. Може би после отвратена от студа изписан на посинелите му устни, или от лошото внушение на думите, излизащи от там, тя щеше да побегне, още преди да пресекат огромната локва, удавила белите линии на зебрата. Да, щеше да се откопчи от ръката му, която определено би свалила двамата ѝ бивши мъже, (единият още настоящ - документално) като боксови круши би ги повалил, но още преди това тя щеше да побегне, колкото ѝ държат силите към най-близкото кафене, където да се изсуши, да се огледа в огледалото, – питайки се  с какво привлича плувците. Само това ли е, че има вид на удавница, или има и нещо друго, скрито там в отражението, което не е забелязвала до този момент. Тогава най после ще има време да се съвземе от властното очарование, и на мокрия мъж мъж, и на мълчанието вкаменило в дълбините на очите му няколко капки очарование. 

-       Спирката е ето там, – посочи господинът – но не ми се иска да ви оставя така мокра и беззащитна.

Тя го погледна разсеяно, отлепяйки с пръстите си мокър кичур залепнал на челото ѝ.

-       На спирката е добре, ще се оправя, благодаря ви. Не съм никак беззащитна. Направихте за мен достатъчно. – каза тя, докато той отбеляза олющения лак по ноктите ѝ.

 Заприлича му за миг на разведена кондукторка, но сякаш, за да отмие лошото си впечатление, реши, че би искал да я покани на кафе, освен това дъжда беше намалял. Защо не? Нали така би постъпил, ако беше младеж, срещнал случайността под дъжда. Случайност облечена в лилава рокля и ухаеща на люляк или нещо подобно, което беше погъделичкало мъхчетата на ноздрите му, още когато тя бе промушила малката си ръка в неговата. 

-       Впрочем, - гласа му докосна нейните мигли, а тя вдигна очи и го погледна - мисля, че ще е престъпление, ако ви оставя да чакате сама автобус на спирката. Какво ще кажете, вместо това, да споделите с мен една чаша топло кафе?

Този път жената в лилавата рокля леко се стресна, но имаше време да го огледа хубавичко, защото той се беше спрял пред нея на една дума разстояние. Един срещу друг – стояха и се гледаха. Той – висок, симпатичен, случаен. Тя – по-дребна от врабче; малко смачкана от живота, но още минаваща за красива и това можеше да се види и още в началото на силната буря, понеже минувачите повдигаха любопитни очи към обагреното в лилаво тяло. Може би нейната дума беше тази, която ето сега щеше или да ги раздели завинаги, или да ги остави да продължат двамата под черния подвижен покрив, скриващ мокрите им очи.

-       Бих споделила. - отвърна най-после тя. – Дори и нещо по-силно от кафе бих споделила, само ако ми кажете защо казахте, че съм беззащитна?

Мъжът се разсмя. Това не ѝ хареса. Очакваше откровен отговор, но смеха му сякаш го отлагаше, гримираше го и това я подразни. Гримирани в лъжи думи, тя бе чувала не веднъж. Но сега беше друго. В такова лошо време се очакваше хората да си казват само истини. Особено, ако се срещат за първи и в буря. Страхът от тленност го изискваше. Вече не беше сигурна нито защо го попита, нито какво прави още надвесена над локвата. Но още искаше да чуе отговора, макар че това долу във водата – лилавото петно - тя ли беше?! Нейно ли беше лицето? Ръцете, чантата пълна с документи за развод, всичко това?  Наистина ли така изглеждаше? Беззащитна?

-       Не знам защо го казах. – отвърна накрая той, а тя наблюдаваше ту лилавото петно, ту водата стичаща се от чадъра как тъчеше решетки около тях. Той я погледна пак. Харесаха му очите ѝ с цвят на лешник, също и нейната тъмна коса, набраздила водата по голите ѝ рамена.

- Спонтанно изпусната дума, беше. – оправда се мъжът, а в следващия миг, когато се загледа в нея, установи, че зениците на жената имат способността да пробождат непринудеността. - Със сигурност не сте такава, разбира се. – добави той, сякаш си спомняше нещо налудничаво. - Просто ми напомнихте нещо в дъжда и видях, че сте без чадър… хората ви заглеждаха, а вие сякаш се пазехте от тях. Напомнихте ми нещо и толкова. – натърти на последната дума мъжът.

-       Напомних ви? – тя се обърна с лице към него. - И какво по-точно? Кажете ми, моля. – настоя жената.

Лицето му се изпъна в усмивка. Виновна усмивка и очи, прозиращи с  неловкото положение на един голям силен мъж, хванат да шикалкави. При това времето шибаше по покрива, заплашвайки да се почувства още по-нелепо.

-       Хаха. Ама вие сериозно ли ме питате? – каза най-после той, с леко налудничава физиономия.

-       Да, съвсем сериозно ви питам. – и наистина, той видя, че израза на лицето ѝ изглеждаше точно така.

-       Честно не очаквах, че трябва да отговоря и на това. – продължи да шикалкави непознатият. После се замисли осенен от някаква дързост и допълни -  Но знаете ли, ще ви кажа щом толкова искате. На Люляк. Напомнихте ми на люляк.

Жената премери отблясъците в очите му. Изглеждаше искрен. Но после си спомни, че те всички така изглеждаха в началото.

-       Да, приличате на красив люляк. А сега може ли да продължим, или ще стоим тук цял ден и ще се гледаме, докато дойде наводнението?

-       Да, ще продължим. – тя го хвана отново под ръката и се усмихна под чадъра.

Походката ѝ постепенно стана по-лека, усети топлата пъплеща омара под сакото му. Реши, че прекалено хубаво ѝ прозвуча. И не трябваше да търси нищо зад думите му – опита се да се самонавие, но не успя и затова отново попита:

-       Заради цвета роклята ми ли добихте това усещане? – продължи тя.

-       Хаха, ама че история. Защо настоявате?

-       Не знам. Може би, защото не се доизказахте. 

-       Да, така е. Не се доизказах, права сте. И заради нея също, но… - той повдигна леко чадъра назад, за да се изтече водата от него, после продължи. -  Имаше един люляк в детството ми. Моля ви само, да не ме разбирате грешно.

-       Бъдете откровен тогава.

-       Да, да. Естествено, но след това ще ви заведа на едно хубаво място и ще забравите историята, обещайте.

-       Не обещавам.

-       Поне едното? 

-       Ще видим. 

 И така, докато свиваха не към спирката, а по павирана улица, хлътнала от вода, мъжът в костюма разказа на жената в лилава рокля следната история:

Когато бил малък, в двора на родната му къща имало едно дърво: люляк. Люлякът се появил ей така, един ден без никой да си прави труда да го сади. Саморасъл бил, при това изникнал точно до оградата на къщата. Цветовете надвиснали над оградата - богати на цвят, ухаели и привличал много минувачи. И тези минувачи, особено по-крадливите, прибирайки се към вкъщи, минавайки от там, кършели от клоните на люляка. Мъжът, момче тогава ги гонел и хвърлял камъни по тях.

-        Но представете си само, – разказваше вече по-разпалено той - колко беше трудно за мен, постоянно да го пазя. При това, хищничеството на ръцете, не се задоволяваха само с тънки клонки, а с всяка изминала година, установявах, че те кършеха без мярка, все по-дебели клони от него, толкова много, че накрая една пролет, люляка заприлича на оглозган сух кокал само с листа, а аз нищо друго не можех да направя, за да го спася, освен да се опитам с помощта на баща ми да го присадя някъде зад къщата, където чуждите ръце нямаше да имат достъп до него.

-       И? Присадихте ли го? – попита жената и вдигна мокрите си мигли.

-       Присадихме го, но представете си, че тогава то съвсем изсъхна. Баща ми ме беше предупредил и въпреки това… аз не го послушах.

-       Значи люлякът е бил обречен на гибел. А вие сте опитали да промените участта му. Това е много мило. – снижи глас тя, сякаш говореше на себе си.

Мъжът я погледна. Изглеждаше изненадан от вглъбения й поглед, но каза:

-         Доколкото може да се говори за милост в участта, - отвърна той - понеже тук става дума за някакво дърво.

-       Да, за дърво. – повтори лилавата рокля. - Разбира се, че е за дърво. И вместо да промените участта му, вие сте я ускорили. Така ли? Затова ли ви напомних на люляк?

 Мъжът мълчеше. Тази откровена гола искреност, сякаш му дойде вповече. Какво искаше тя от него? Какво трябваше да отговори? Щом не ѝ хареса истината, може би трябваше да я излъже, тогава той щеше да почувства комфорта на лъжата, както беше привикнал да говори с жените и нямаше да се получи неловко. Но тази го подхлъзна някак и сега усети краката си подгизнали, а студът се плъзна по неговата шия като студен нож. Въпросът вече беше повече какво прави с тази красива непозната, отколкото за последвалата окончателна гибел на люляка. Този изпитателен глас, очи, стойка, коса, с които беше решил да пофлиртува, на мъжа сега му се сториха като сглобен пъзел на съкровено, тъжна картина. Сега вече нямаше вид на разведена контрольорка. Без съмнение. И може би кафето щеше да му загорчи с нея. Макар че, ето го там – стоеше бара. Нямаше и десет крачки. Забеляза, че малките обувки на жената забавят крачка. Той също забави. Дъждът също забави.

-       Мокър сте до кости. – прошепна тя. - По-добре се приберете вкъщи. – Сълзите в очите ѝ бяха искрени. Да, той видя от висотата на ръста си, че това не можеше да е дъжд, още по-малко роса. В никакъв случай. И искаше да ги целуне още веднага, за да я успокои, но нещо в израза на тялото ѝ не му позволи.

Жената беше спряла ход, а с нея и мъжът в костюма. Дъждът също спря. Той сякаш ги изчака да се погледнат още веднъж, сякаш им даваше време да изтрезнеят от опиянението на сетивата и мислите, които беше предизвикала бурята. Той не я целуна. Нито тя се повдигна на пръсти, за да го улесни, понеже вече не вярваше нито на течението, нито в разни случайни мъже, изникнали на пътя ѝ. Само изтръска мократа си ръка от сълзите полепнали по нея. После вдигна глава и му благодари. Той не каза нищо, когато тя отпусна ръката му и тръгна. Мъжът затвори чадъра, проследявайки леката походка на жената в мократа, лилава рокля. Тялото крехко и гъвкаво почти прозираше под нея. На ъгъла тя изцеди косата си, преметна падналата дръжка от дамската чанта на рамото си, и сви по булеварда. 

Мъжът влезе в кафенето, за да си поръча кафе. После запали цигара, а пушека от нея се накъдри в светлината на прозореца. Заприлича му на люляк, но той побърза да го разпръсне с дъха си.