Фарадо Мануел стоеше на дивана и разказваше на Селина и Рамон:

– Сега вече може да отдъхнете. Инес е в болницата на рутинен преглед. Нищо и няма. Не са я малтретирали. Двама младежи случайно са я намерили в порутена сграда извън Тихуана. Отишли да рисуват с графити по стената. Имала е късмет, защото храната и е свършила. Парите са точни, нали? Не е успял да вземе и едно песо. Свърши се.

Селина грейна. Не знаеше какво да каже, освен няколко пъти:

– Gracias! Gracias! Gracias!

Рамон също се зарадва. Потупа полицая и му благодари:

– Без вашата помощ не знам дали щеше да я открием. Gracias, Мanuel! Gracias! Ще Ви се обадим да го отпразнуваме като се приберем.

Рамон и Селина бяха още смаяни. Объркани…Новината ги връхлетя…Кошмарът беше свършил! Тя потъна в прегръдката му, а той откри устните й. Трепетни и изпръхнали. Целуваше я и бършеше очите и. А сълзите капеха ли, капеха… Горещи, солени, щастливи… Милваше косите и, притискаше я до себе си. Искаше този миг да не свършва…Тази жена беше всичко за него. Привличаше го като магнит. Знаеше, че тя е неговия пристан, неговата съдба. Бог ги срещна. Трябва да са заедно. Беше изгубен без нея. И без Инес. Разбра, че те са животът му…

– Рамон… Благодаря ти, че беше до мен…

– Не говори Селина, не говори…Сега да вземем Инес. Всичко, ще се оправи.

Набраха телефона, който им даде Мануел и чуха гласът й.

– Инес! Инес! Как си? Инес! Идваме след три часа. Сега сме далече от града , но тръгваме, момичето ми… Пътуваме към теб.

И тя подаде телефона на Рамон, защото нещо я задави…Буцата в гърлото я душеше…

Инес хълцаше. После каза:

– Идвайте, идвайте, вземете ме….

– Инес, Рамон съм. Идваме при тебе Инес! Идваме! Спокойно, Инес! Там никой няма да те заключи…Никой няма да ти навреди! Целувки от нас! Обичаме те!

Рамон и Селина затърсиха полети. Най-скорошният полет беше след час. Резервираха билети онлайн и хванаха такси. Всичко се развиваше скоростно. Нямаше време да се помайват. Остана малко време, а таксито се бавеше в трафика. Най-накрая се качиха. Самолетът излетя към дома им. Пътуваха. Изгаряха от нетърпение. Изминаха два часа, но не ги свърташе на едно място. Имаше още час до кацането в Тихуана. Селина говори с Инес доста време в таксито. Сега оставаше да се видят и да прегърне детето си. Пътуването беше екстра. Гледаха през прозореца белите облаци. В далечината под тях животът си течеше -хората работеха, обичаха се, мразеха се, пиеха кафе, тъжаха или се радваха. Живот…Изпъстрен с тегоби и радости…Всеки си носи кръста…

Телевизиите и медиите тръбяха новината. Снимката на Инес пак беше на първа страница. Психолози са разговаряли с нея за премеждието. Полицията изчакваше Селина и не искаха да тревожат с въпроси детето.

Най-накрая самолетът кацна. Нямаха багаж, така че бързо се изнесоха от терминала. Взеха такси и пътуваха към Инес. Сега ще я видят! Влетяха в клиниката.

Селина отвори вратата и я видя. Инес лежеше в голямо легло и гледаше телевизия.

Инес скочи и се хвърли в прегръдките им.

– О, мамо, мамо, мамо…! Рамон!

– Инес, миличка, всичко свърши. Няма страшно! Никой няма да ти навреди! Мъжът е заловен! В полицията е! Инес!

Селина реши да не плаче. Преглътна сълзите. Инес я нарече мама… Рамон я завъртя със силните си ръце…

Бяха у дома. Тримата. Беше хубаво. Не я разпитваха, защото психологът така нареди. Рафаел и Алда се въртяха при тях цял ден. Донесоха и сладкиши. След обед редиха пъзел с Рафаел. Инес беше малко мълчалива. Още не можеше да се оправи.

Бяха вечеряли и сега стояха на верандата. Небето беше обагрено в кърваво червено. Селина беше вперила очи нагоре в червеното слънце. Господи, Благодаря ти! И на теб - Девата от Гваделупе!

Лек бриз повяваше. Слънчевите лъчи се потапяха и изчезваха над океана. Палмите шумяха от вятъра. Чайките кръжаха. Издаваха по някой крясък. Нощта настъпваше тихо… Океанът бучеше наблизо. Вълните се вихреха и разбиваха с пяна и пръски. На Селина всичко и се струваше по-ярко, по-осезаемо, по-истинско…Всичко е по…по… по…Това е в главата ми!

             Това ли е щастието? Инес и Рамон, Анита, океана, сърфа, чашата вино? Обичта…и последният шанс!

                                                   Да хванеш последния шанс!......

Рамон и доливаше от искрящото вино. Карминено червено. Силно. Вдигнаха чаши. Полюшкваха се в люлката. Инес отпиваше от лимонадата и милваше котето:

                                     – Рамон, утре ще идем ли на плажа? Можеш ли да караш вече сърф? Чуй какви вълни излизат…

                     Рамон се засмя и и намигна.

Край