/ приказките  на Пилигрим  /
   

    Живял на  края    на  едно  село  старец.
    Той  бил  много  мъдър  и  благ  по  сърце...
    Всички  го  почитали  като  първенец.
    Започнел  ли  да  се  смее - цялата  земя  сякаш  се  тресяла  от  радост...
    Но  никой  не  виждал, че  в   очите му  горяла  една  искра - дълбока  и незаздравяваща.
    Това  се  случило  много  отдавна...
 

    На  младини старецът    бил   най-прочутия ловец в околността...
    Никой  не  можел   да  се  мери   с  точното  му  око...
    Веднъж   обаче  цял   ден  се  бъхтал   напусто...
    Наближавало  вече  привечер,   а  той   не  бил  отстрелял  дори  пъдпъдък...
    И   както  си  стоял     изнемощял,   опрян   на  една  скала - изведнъж
    на двадесетина  крачки  от  него  се  спряла    една  млада  сърна... Той
    стрелял   без   да  се  замисля      и
    тогава...  се...  сгромолясал... в   бездънния  поглед   на  това  нежно  създание...
    Сърната   бавно...  се... строполила...  на  влажната  земя,
    а  очите  и  - като  балада - угаснали...

    Ловецът...  се  приближил   към   нея    и... плахо   я  подбутнал, но  Тя  
    не  помръдвала....

    Цялата   му  представа  за  света   и  самия  свят се  сринали   в  този  момент.
    Той - коравия   човек -  коленичил    и  прегърнал   сърната  като     дете...
    Не  чувал  нито   далечния  лай  на  кучетата, нито  скрибуцането  на   каручките...
    Изведнъж     разбрал    Смисъла  на  Живота  си:
    че  повече   от  всичко  на  света  -  най-безценна  е   в  живота
    Милостта...

    След няколко вечери,   преди    да  заспи,    прозорецът  в стаята му проскърцал леко   от топлия  бриз. Когато  повея утихнал,  стреснат, човека                  почувствал,  че това била... душата  на  Сърната,
    дошла
    да  го  погали... преди  да  се  понесе   в  небесния  си  бяг.
 
 ..............................................................................................................

    Оттогава  минали  много, много  години...