Тичаш по дълъг път. Бягаш от нещо, от което се страхуваш до смърт. Започваш да мислиш, че този път няма край, няма спасение. И точно тогава го виждаш – краят на пътя. Дълбока пропаст. Имаш избор да скочиш или просто да се предадеш. Скачаш. Веднага се появява онова ужасно чувство в стомаха и изведнъж се събуждаш. Кошмар, просто поредният кошмар. Е, чувството е същото, само че не е кошмар, а нещо по-лошо – самата реалност и не можеш дa се събудиш. О, не,  това е реалността. Краката ми омекват – не мога да продължа. Болката засяда в гърлото ми и не мога да си поема дъх. А си обещах, че вече няма да плача. Напразно... И най-лошото – онова чувство в стомаха сякаш падаш в пропаст. Стоя неподвижно, плачейки. Взирам се в нищото. Знам, че трябва да продължа напред, но просто съм прекалено изтощена от това да бъда силна. Дали някога ще свърши? Едва ли. Всеки път, щом те видя, щом си помисля за тeб, щом чуя името ти, всичко започва наново. Иска ми се да е кошмар - щях да знам, че все някога ще се събудя, но не е.