Обикновена вечер, на границата между ноември и декември. Студено, тъмно, и валеше от ония нещастен дъждец, който е по-скоро досаден, отколкото мокрещ. Излизам от супермаркета, наяден и постоплен, с намерението да се прибера в общежитието. Пак на топло.

Нещо ме кара да се спра. Забелязвам, че охрана на супермаркета се насочва към една отвратително изглеждаща жена, влачеща торби с шишета и картони,канеща се да влезне. Дали ще я удари ? Изглеждаше доволно празноглав, като нищо. Но не, нямаше физически контакт. От устата му обаче се изстреля бърза и стегната реплика, като дясно кроше:

- Махай се.

- Е не мога ли да вляза вътре, студено е, вали – вдигна гарда просякинята.

- Махай се !  – ново дясно кроше.

- Ще си купя нещо, събрала съм стотинки – продължаваше да държи гарда тя.

- Не ме интересува. Ти вътре няма да влезеш – ляво кроше.

- Е, защо бе, човек ? Как ме пуснаха  миналия път ? – свали гарда тя и нанесе своя удар.Слаб, но го нанесе.

- Миналият път си е било за миналия път. Сега е друго. Аз няма да си изгубя работата заради теб. Шефът гледа. – пое удара и на свой ред нанесе нови два.

- Жена с три висши съм и ще ме оставиш на студа, така ли ? – просешкият удар в опит за нокдаун.

- Три, пет, аз нямам нито едно, но имам дом и заплата. А ти нямаш нищо. Айде, махай се.

Нокаут за охраната.

 С просякинята тръгнахме в различни посоки. Тя наляво, аз надясно. Вървях, без да си давам сметка, че се отдалечавам, вместо да се приближавам към общежитието. Замислих се. Представих си младо момиче, със сплетена коса, стоящо и записващо чинно думите на лекторите. Излиза с приятелки по сладкарници, ходи на рождени дни, чуди се какъв подарък да вземе. Завършва едно висше. Не и стига, учи второ. И трето. Вероятно е и поработвала по нещичко. В един момент нещо се е объркало.  Доста сериозно при това. Защо ? Какво кара човек с толкова знания да изпадне в крайна безизходица ? Какво я е провалило ? Или кой ? Порок ли е имала ?  Излъга ли, само и само за да се опита да спечели съжаление ? Не е ясно. Реших и да не питам. Не си представих как да започна разговора. Нищо градивно не би произлязло от диалога ни.

Не симпатизирам на по-голяма част от просяците. Не ме трогват. Нито тези, които лъжат, че им трябват пари за лекарства, а след като се вържеш и им дадеш, си купуват цигари или алкохол. Нито пък тези, които по стечение на обстоятелствата са останали с един, дори два крайника по-малко. Решили, че са привлекателни по някакъв начин. Че минувачите умират да видят гангренясал крайник. Естествено, че всеки нормален човек се надява да мине покрай някой ъгъл и да види я бивш крак, я бивша ръка. Хубаво да ти се преобърне стомаха. Кеф. Чакай да му пусна 10 лева. Ненавиждам и майките, които мъкнат бебетата си с тях. Ако можеха да говорят, тези бебета биха крещели против родителите си. Удоволствието от извратеният им секс никога  не е било причина да се роди обречено на нелека съдба дете.

Има една малка част от тази обществена прослойка, която буди у мен съжаление. Това са мълчаливците. Тези, които отдавна са се отказали от това да викат и молят, а са потърсили собствен начин за оцеляване. Картони, шишета. Пункт, стотинки. Хляб. И пак картони. Желанието им да си помогнат сами, а да не разчитат на хорското дарование е похвална. И вдъхновяваща. Би било добре ако всички просещи бяха като тях. Всъщност по-добре би било въобще да не им се налага да го правят. Да имат работа, деца и евентуално пенсия.

Дъждът се засили. Направих пълен кръг и забързах крачка, защото усещах, че подгизвам все повече и повече. Тъмното се бе превърнало в абсолютен мрак. Неусетно отново стигнах до супермаркета. Охраната правеше кръгчета под навеса и пушеше цигара.

На отсрещният тротоар стояха една чанта с шишета и няколко парчета мокър картон. А между тях същата тази жена, впила поглед към небето, сякаш миеща си лицето на дъжда.

Тя чакаше полунощ. Тогава охраната щеше да си тръгне и да се смени с друг. Просякинята бе готова за втория си мач.